Робърт притисна писмото до гърдите си, благодарен, че дори и ударен от френски куршум и с разбъркан мозък, не бе повярвал, че може да е бил такава гадина, каквато Беси го описваше. Беше благодарен, че не беше казал нищо за Беси на Нора този следобед в параклиса.
Човекът, който някога е бил, е извършил нещо неправилно в миналото, това беше сигурно. Да се ожени по сметка, да въвлече в брачните окови момиче, толкова сладко и невинно като Нора, само за да спаси една сграда, едно имение, беше непростимо. Но той не беше действал просто от алчност. Предишният Робърт Гиър бе изпитвал нещо към жена си, беше се грижил за нея.
Сегашният Робърт Гиър, новото същество, в което се бе превърнал, щеше да направи това, което старият Робърт Гиър бе пожелал да направи. Щеше да започне отново.
И щеше да се справи с Беси по един или друг начин. В края на краищата той беше лорд Робърт Гиър.
Нора вървеше към семейната гостна, като си пожелаваше за десети път, в разстояние на няколко минути, Робърт да можеше да бъде с нея, когато се срещне с маркиза. Тя беше станала достатъчно самоуверена през изтеклите месеци, но споменът за последните й думи, отправени към бащата на съпруга й, я бодеше. Той навярно я смяташе за безмозъчна и неспособна да се справи със ситуацията, в която сега я бе поставила съдбата: да бъде съпруга на пострадал мъж, мъж, който няма памет. Срамежливата, мрачна, предразположена към истерии, пияната Нора Джейн Гиър.
Но тя си напомни, че се е променила. Тя беше станала всепризнатата господарка на „Грийн Касъл“. Беше възстановила къщата и управлявала имението до пристигането на мистър Ралфбергер, който пое юздите. Дори и тогава следеше работата на управителя на чифлика. Беше променила косата си, облеклото си, дори ума си, осмелила се беше да стане, поне отчасти, жената, която винаги бе искала да бъде.
Но щеше да е хубаво, ако Робърт беше с нея. Щеше да е чудесно, стига той да искаше да бъде с нея. Ако бяха заедно, те можеха да застанат лице в лице с маркиза и да го върнат обратно в Лондон, при масите му за комар и при богатите му приятели. Дори би могъл да вземе Беси със себе си. Това наистина щеше да бъде много хубаво.
Толкова хубаво, колкото и в минутите, които прекараха заедно с Робърт следобед в параклиса, когато тя постави ръката си върху неговата и той й се усмихна. И после, когато нервите й не издържаха и тя се извини и го остави, той й каза, че трябва да е била красива булка. За жена, която напоследък живееше само заради звука на гонга, тя си помисли, че може никога повече да не огладнява, тъй като дълго време можеше да черпи сили от този хубав комплимент!
Тя спря пред едно огледало, поставено точно до гостната, и се огледа. Дали някой беше известил маркиза, че се очаква да стане дядо в разстояние на един месец? Съмняваше се, понеже Беси не знаеше. Щеше ли маркизът да се зарадва на предстоящото раждане? В това също се съмняваше, понеже Стивън Гиър беше празноглав човек, а вестта, че щеше да бъде дядо, би разбила чувството му за значимост, смешното му преследване на младостта и веселието.
Той обаче знаеше, трябва да е знаел, че Сюзън Темпъл искаше внук и беше стигнала толкова далече, че да постави условия за раждането му. И така, при обещанието за още пари Нора Джейн реши, че маркизът може да хвърли един поглед на издутия й корем и да се разхлипа на рамото й, обхванат от вълнението за новото злато, насочило се към ковчежетата на семейство Гиър.
— Занимаваш се с глупости, Нора Джейн — каза тя на образа си в огледалото, като постави ръка върху късата си коса и си припомни смайването на Беси заради постоянството й в поддържането на този стил. Но тя имаше достатъчно причини да не иска дълга коса. Така й беше по-хладно, и освен това не беше принудена да търпи тежката ръка на Мариан и машата за къдрене. Нито пък да прекарва дълго време наведена над ваната, правейки всякакви усилия да крепи корема си, докато Мариан сапунисва и облива косата й.
А и Робърт бе доволен от прическата й. Това беше най-голямата, най-важната причина да подрязва косата си до завръщането му.
— И така, Нора Джейн — каза си тя на глас, — изправи рамене, вдигни брадичка, влизай там и приключвай с това възстановяване на съюза! Не можеш да оставиш Робърт там вътре, насаме с баща му.
— Благодаря ти, Нора. — Отражението на Робърт се появи в огледалото точно зад нейното. — Ако трябва да бъда искрен, не исках да осъществявам тази среща, без съпругата ми да е до мене. — Той й подаде ръка, усмихнат по онзи хубав начин, на една страна, който все още я караше да настръхва от удоволствие. — Влизаме ли?