Времето беше хубаво. Бях на палубата и си говорех с Джак. Каквото и да си мисли Марта, не търся компанията му, нито пък я избягвам. Той нямаше много работа и си бъбрехме за това и онова, когато изведнъж дочухме вик отгоре. Помислих си, че някой е паднал зад борда, защото чухме силен плясък във водата.
Джак ме хвана за ръката, смеейки се на уплахата ми. Поведе ме по мократа палуба, като ме подканваше:
— Ела да видиш.
Първоначално видях само силно развълнуваната вода. После обаче съзрях нещо тъмно точно под повърхността. Беше толкова голямо, че го взех за остров. Грамадата се издигаше към мен и виждах струпванията от малки раковини по ръбовете й. Спомних си какво ми беше казал Джак за коварните брегове и се отдръпнах от парапета, като реших, че това е скала. Ако се блъснехме в нея, бяхме загубени.
Водата се спусна по бляскавата и гърбава черна повърхност, освободена от прегръдката на морето. Последва внезапен, оглушителен съскащ звук и видях стълб от водни пръски, през които прозираше дъга. Последва ги острата миризма на риба и видях огромна уста, извита във вечна, ехидна гримаса, след което морското създание изчезна също толкова загадъчно, колкото се беше и появило. Левиатан. Огромна риба, подобна на онази, която е погълнала Йона. Стори ми се достатъчно голяма, за да погълне кораба и всички на него. Още едно Голямо чудо за книгата на Елиас.
— Няма да ни причини зло.
Голямата опашка плясна водата и Джак се надвеси над парапета, за да гледа как огромното създание се спуска в смарагдовите дълбини.
— Няма от какво да се боиш. Виж ей там. Има още.
Погледнах натам, накъдето сочеше. От огромните създания изригнаха още фонтани от водни пръски. Въпреки огромните си размери те могат с лекота да изскочат от водата и да се приземят в нея с голям плясък и удар на могъщата си опашка.
— Никога не съм виждала такава риба.
— Те не са риби — каза ми той. — Това са китове. Топлокръвни същества са. Нямат хриле. Дишат като мен и теб през отворите на главите си.
— Аз не дишам през отвор на главата си.
— А носът ти какво е? А устата?
Засмях се. Не бях поглеждала нещата от такава гледна точка.
— Един ден ще ходя на лов за такива същества — и той направи жест, сякаш вдигаше харпун. — Ще имам свой кораб и ще наема хора, които да ги преследват, защото числеността им е неизброима, а човек може да натрупа много пари от тях…
Наведе се над перилата и се загледа в плуващите край нас огромни създания. Най-вероятно морето се отразяваше в очите му, но те сякаш бяха пълни с монети.
Слънцето над нас напичаше, корабът бе утихнал, като изключим проскърцването на платната и съсъка на морето под нас. Аз също се взирах във водата, докато бляскавата повърхност ми заприлича на купата с вода, която баба ми използваше, за да гадае бъдещето. Хората идваха да се съветват с нея и тя напълваше купата, взираше се в нея, а виденията идваха неканени. Някои показваха миналото, други бъдещето. Никога не бях опитвала, макар баба ми да смяташе, че имам дарба, така че нищо подобно не ми се бе случвало досега. Погледнах и видях.
Картините се редяха пред мен, без последователност и неподредени във времето.
Вдиях момче, невръстен хлапак на прага на груба дървена колиба. Лицето му е тъжно. Русата му коса е мръсна и несресана, паднала над сините му очи, потъмнели от скръб. За миг той спира, обзет от несигурност. Хвърля поглед към тъмните пазви на колибата, изправя рамене и поема по прашна, червеникава пътека. Върви с наведена глава, без да поглежда нито наляво, нито надясно, докато преминава през поля, засети със странни растения с големи увиснали листа. Растенията са по-високи от него и са засадени в стройни редици. Въпреки че досега не съм ги виждала, знам, че това е тютюн. През листата просветва голяма река. Тясна лодка е привързана към малък кей. Прилича на играчка, отразена в помътняло огледало. Момчето развързва въжето и се качва в лодката, реката я подхваща и я понася като клонка по течението.
Образите избледняват и на тяхно място виждам млад мъж. Облечен е в тъмно палто, закопчано догоре, яката е обрамчена с кожи. Гологлав е, шапката му от светла, лъскава кожа блести на слабото зимно слънце. Той стои край друга река. Водите й са сиви, бавно-течащи, мътни и студени. Реката тече през голям град. Сгради има по целия бряг и по моста, който свързва двата бряга. Той се смее, белите му зъби просветват, дъхът му образува облачета във въздуха. В ръката си държи кесия, издута от злато.
После го виждам по-стар, облечен със синя капитанска униформа. Застанал е на носа на дълга и тясна лодка. Някои от мъжете на нея гребат, а други са клекнали и сочат в една и съща посока. Държат оръжия с назъбени върхове и въжета, които се вият от дълги дървени дръжки. Зад тях има кораб на котва и със свалени платна. Навсякъде около тях има други лодки, които порят развълнуваното море в преследване на кита.