— Че за какво има да говорят?
— Ти си самотно момиче, но вече не си дете. Трябва да внимаваш как се държиш с този твой юнга…
— Ние сме приятели! Защо?
— А и не само с него — каза Марта, като скъса със зъби още един конец, преди да започне следващия бод. — С отец Корнуел например.
— Моля?
— Постоянно пита за теб.
— Пиша вместо него. Едва ли някой си е помислял, че… — спрях втрещена, а после започнах да се смея.
— По-тихо — погледна ме предупредително Марта и огледа препълнената каюта. — Някои смятат, че той е добра партия, много добра партия за момиче в твоето положение.
— Но аз не смятам така — усетих как гневът се надига в мен. — Мисля, че това е… Защото той е, той е… — потреперих и поклатих глава. — Дори и през ум не му е минало подобно нещо. Твърде нископоставена съм за него. Сигурно грешиш.
— Може би — вдигна рамене Марта, — но знам как един мъж гледа една млада жена, когато я харесва. Ето — каза тя вземайки плат, игла и конец от торбата си — можеш да се захванеш с това.
— Какво шиеш?
— Съшивам парчета плат за покривка за легло — Марта си бе изкарвала прехраната като шивачка. Беше понесла със себе си останалото от стоката си. — Зимите там са сурови и няма нищо по-добро от дебелата завивка, за да се стопли човек. Пък и тези парчета не стават за нищо друго.
Разстла парчетата, за да ги видя. Тъмна вълна и лен в кафяво и черно като земята, в зелено като гората и индиговосиньо.
— Можеш да ги пришиеш едно към друго. Шиенето ти иде отръки, Мери, а и така няма да вършиш глупости — после огледа критично изцапаните ми с мастило пръсти. — По-подходящо занимание за жена е от писането — тя взе отново парчетата, над които работеше. — Пък и като гледам накъде вървят нещата, май е време да започнем да приготвяме зестрата ти.
Смигна ми, но аз не й смигнах в отговор. Знам, че донякъде го казва на шега, но чак пък сватба! За мен разговорите с Джак са не повече от игра на „нека си представим“. Не искам да мисля за тези неща по никакъв друг начин, но Марта е единствената ми опора, няма да е хубаво да я обидя. Затова наведох глава и прекарах следобеда в шиене и рязане като примерна съпруга.
Запис двадесет и шести
Наближава краят на дългото ни пътуване. Навлязохме в голям залив, осеян с малки острови. На запад от нас се простират високи хълмове. Джак ми посочва забележителностите по крайбрежието: остров Маунт Дезърт, хълмовете Камдън, планината Агаментикус, Делфиновия нос и Паскатакуак.
Някои са известни само с индианските си имена, но други са прекръстени от моряците. Вятърът духа от сушата и носи аромата на дървета, земя и зелена растителност. Гледам морето, което се разбива о високите екали, покрити с тъмни гори. Брегът изглежда непознат. Лишен от живот.
Запис двадесет и седми
(средата на юни? 1659)
Миналата нощ прекарахме между нос Света Анна и островите в плитчините, изчаквайки подходящият вятър, който да ни отведе в пристанището. Събудихме се и видяхме скалистия бряг на полуостров Марбълхед да се извисява на запад, но много скоро се спусна мъгла и покри всичко, забавяйки влизането ни в Салем. На всеки няколко минути моряците проверяваха дълбочината при носа на кораба и съобщаваха клафтерите на капитана. Главният вход на пристанището е между два острова, затова е тесен и опасен.
След обед мъглата се вдигна, разкривайки ни първите признаци на човешко присъствие, откакто за първи път бяхме зърнали земя. Хората се струпаха на палубата, за да видят как корабите се долепят като насекоми към кея. Отвъд него се простираха здравите, квадратни къщи на Салем с островърхи покриви.
Палубата и каютата са изпълнени с ликуване, но аз не споделям общата радост. Не знам какво ме очаква на това място. Корабът ми е познат, дълго време беше мой дом. По-скоро бих останала на борда.
Гледах от палубата, когато Джак скочи от въжетата, ловък като котка.
— Това е за теб, Мери.
Беше монетата, която му бяха дали като награда, че първи е зърнал бряг. Беше счупена на две.
— Половината за мен, другата половина за теб. Запази я, за да ме помниш.
— Дошъл си да се сбогуваме?
Това усили обзелата ме потиснатост.
— Така трябва. Поне засега — той погледна към приближаващия се бряг. — Скоро ще акостираме и ще имам много работа.
— Но ще се видим в града, нали?
Той поклати глава:
— Най-вероятно не. Със сутрешния прилив отплуваме за Бостън. Ето защо сега исках да ти кажа „сбогом“. После може да няма време.