Джона и Тобайъс са разквартирувани при нас, заедно с Ребека и семейството й. За всички ни имаше място в дома на вдовицата Хескет. Тя ни посрещна доста дружелюбно, настани ни и ни нахрани. Не е от хората, които се усмихват лесно. По лицето й е изписано, че е имала труден живот. Чух Джона да казва на Тобайъс, докато се качваха по стълбите, че със сигурност не е хубавица и се боя, че има право. Природата е била пестелива, когато я е създавала — тя е висока и кокалеста, с червендалести, по мъжки големи ръце. Живее със сина си, Езра. Държат странноприемница в града.
Съпругът й починал скоро след като пристигнали. Малко след като се бяхме настанили в къщата й, тя ни разказа това.
— Лежи ей там, в гробището — каза тя и придружи думите си с кимване на глава. — Заедно с много други. Когато пристигнахме тук, нямаше нищо, корабът достигна тези земи в края на есента и беше твърде късно за посеви.
Бяхме свършили да вечеряме и седяхме около огъня. В погледа на Джон Ривърс се четеше безпокойство. Бяхме закъснели за сеитбата.
— Пътуването ни беше ужасно. През цялото време страдахме от бурите и морската болест. Добрахме се до тук с много малко храна, а мнозина от спътниците ни бяха изтощени до изнемога. Зимата ги довърши. Господ ги прибра при Себе Си, включително и моя Айзък — в този миг от своя разказ спря и погледна към кърпичката, която мачкаше в ръцете си. — Положението ни не беше толкова тежко, колкото на някои други, но и ние гладувахме. Градът се е променил оттогава. Вече никой не гладува — тя се наведе да разбърка огъня. — Не мога да ви опиша какво е във вътрешността. Пустош. Ако не можете да вземете със себе си нещо, значи нямате нужда от него. Съветвам ви да се подсигурите с храна. Докато все още имате възможност, купете повече. Ще ви трябва достатъчно, за да оцелеете, докато изкарате реколта на следващата година, в случай че не успеете да засадите. Зимата тук е тежка и сурова.
После изгледа Джон Ривърс изпод вежди:
— Погрижи се за децата и съпругата си, защота няма да изкарат зимата с празни стомаси.
Запис тридесети
Джон Ривърс последва съвета на вдовицата Хескет и отиде заедно с Джона и Тобайъс да провери стоките, донесени от Англия. Всичко, което се е развалило по време на пътуването, трябва да бъде заменено, всичко, което сме забравили и всякакви допълнителни запаси трябва да бъдат набавени, преди да напуснем града и да навлезем в пустошта.
Беше пазарен ден и градът бе пълен с хора — местни и току-що пристигнали от Англия. Бяха надошли, за да си набавят всичко, от което имат нужда. Марта остана, за да помогне на вдовицата Хескет, така че аз и Ребека излязохме заедно. Сякаш всички наши спътници от кораба бяха там. Във въздуха се носеше радостно усещане, ликуване поради щастливото избавление. Бяхме обзети от облекчение, че отново сме на твърда земя, че имаме възможност да се изкъпем и да си починем, да изперем мръсните дрехи и облечем онези, които бяхме пазили за пристигането си. На всяка крачка ни спираха хора, които питаха Ребека как е малкият Ноа и как е майка й.
— Благодаря, възстановява се — отговаряше им тя по своя сериозен и тих начин. — Бебето също е добре.
Малцина заговаряха мен. Поглеждат ме, а после бързо отместват очи встрани. Те все още не ме приемат за член на паството им, дори и след всички седмици, прекарани заедно в открито море. Не че това има значение. Марта, Джона и Тобайъс са цялото семейство, от което имам нужда, а след раждането на Ноа с Ребека станахме по-близки, като сестри. Когато я срещнах за първи път, реших, че е студена, но от тогава я опознах. Резервираността й не се дължи на враждебност, а на срамежливост, на смущение от всички, които не познава.
Не мога да я нарека бърборана, но такава си е тя, говори само когато има какво да каже. Съобразява се с чувствата на другите. Не любопитства за миналото ми, аз не се ровя в нейното. Но не само с нас е така. Имам усещането, че повечето от хората тук са такива. Прекосили са океана, за да съградят нов живот и са доволни, че ще оставят миналото да изтлее и избледнее зад гърба им, подобно последната гледка от земята, която са напуснали.
Не всички търговци са от местните пуритани. Има и доста пътуващи търговци. Дебора Вейн, сестра й Хана и приятелките им Елизабет Денинг и Сара Гарнър бяха толкова погълнати от тършуването из стоките на един от тях и доволни от откритите забранени труфила, че ни забелязаха чак когато едната от тях вдигна глава.