Погледнах я с изненада, никога досега не бе изказвала подобно мнение.
— Но аз съм една от тези хора — тя скъса конеца със зъби и започна да кърпи нещо друго. — Надявам се да срещна още роднини — както по кръв, тъй и по брак. Стигнахме толкова далеч, вървейки по Божия път заедно, не е време да ги изоставям сега.
Вдовицата Хескет посрещна решението на Марта с леко кимване:
— Тогава нека Бог бъде с теб. Начинанието е трудно и ще отнеме много време — тя леко потрепери, макар че нощта беше топла, а и огънят бумтеше зад гърбовете ни. — Аз не бих го предприела.
— Защо, госпожо Хескет?
Приближих стола си, въпреки че го бях издърпала далеч от пламъците на огъня, доста встрани от мястото, където седеше Марта.
— Мило дете, пътищата са много малко, а и онези, които са вече утъпкани, няма да ви отведат много навътре в гората. По-често ще вървите по следите на животните или по пътеки, прокарани от диваците. Гората не е място за богобоязливи хора. Разправят, че…
— Какво разправят?
— Че има духове. По-скоро един, обладаващ тялото на мъж. Индианците го почитат… — тя потрепери отново и придърпа шала около раменете си. — Без съмнение това са пълни глупости, но някои се кълнат, че са го виждали, а и хората не обичат да замръкват в гората. Има, разбира се, диви зверове, а и диваците са там, но не това ги плаши, щом слънцето залезе. Не това ги кара да пришпорват конете със сетни сили по пътя за дома — наведе се напред, за да разбърка котлето над огъня. — Пътят ще бъде труден, а и жителите на Салем няма да ви помогнат кой знае колко.
— Страхуват се от горските духове, ли?
Тя се разсмя отново:
— Не съвсем. Има и друга причина. Отец Джонсън и хората му напуснаха това място, защото бяха нежелани. И не защото не достигаше земя, тогава все още имаше доста свободна. Не — поклати глава отново. — Не си тръгнаха затова.
— А защо?
— Може да се каже, че ги подканиха да заминат. Самият отец Джонсън е доста труден човек. Още с пристигането си започна да спори с другите свещеници. Добър проповедник, но свадлив, заядлив, упорит и арогантен, така говореха за него, защото се опитваше да наложи убежденията си на другите, а в Салем не правим така. Казват, че високото му самомнение граничело с богохулство.
— Какво имате предвид?
— Има известна разлика между това да разпространяваш словото на пророците и сам да се мислиш за такъв. Той се държеше като нов пророк и паството му го боготвореше. Другите свещеници не можаха да понесат това. Обявиха убежденията му за опасни, набедиха го, че е тръгнал към гибел и че ще повлече хората си със себе си. Поставиха му условие да се покае или да замине. И той поведе хората си в пустошта, а пред тях вървяха животните, както са вървели евреите на път за Обетованата земя.
— Накъде тръгнаха?
— Той избра пътеки, по които не беше стъпвал човешки крак. Незнайни пътища. Уповаваха се, че Бог ще ги отведе там, където искаха да стигнат.
— Но сигурно са се установили някъде?
— Заселиха се навътре в пустошта и от тогава почти не сме чували нищо за тях. Тук идват рядко. А сега се появихте вие, твърдо решени да се присъедините към тях — и погледна Марта с очи изпълнени с безпокойство. — Съвсем искрено ви предупреждавам, госпожо, да не тръгвате по стъпките им.
Запис тридесет и втори
Извикаха всички ни в молитвения дом — цялото паство, а и всички останали, които биха искали да се присъединят към тях, в това число Джона, Тобайъс и аз. Ще ни питат дали искаме да продължим или да останем. Марта ще замине, семейство Ривърс — също, за Джона и Тобайъс не съм убедена. На Джона му харесва тук. Броди из града и се навърта около доковете, клюкарства с местните жители и моряците, обменя новини и събира оттук-оттам сведения. Дори вече завърта малка търговийка с отварите и хаповете си. Чух го как споделя колебанията си със своя син.
— Какво разбираш от земеделие? Или пък аз, като стана дума за това? Ти си дърводелец, аз — аптекар. Тук, в Салем, можем добре да устроим живота си. Или да опитаме късмета си в друг град, Бостън например: Чух, че градът процъфтявал…
— Те са добри хора.
— Добри хора? Как не, с този фанатичен блясък в очите! А какво ще кажеш за другите, към които искат да се присъединят? Нищо не знаем за тях. Ние сме им чужди. Може да не сме добре дошли сред тях. Дали ще бъде разумно да тръгнем с тях? Какво мислиш? Дали да тръгнем? Или да останем?
Тобайъс не му отговори. Само изпружи крака и отпи от бирата си.
Запис тридесет и трети
Двама мъже стояха на вратата като преброители: бащата на Дебора, Джеремая Вейн и чичо й, Самюел Денинг. Влязохме и насядахме съобразно общественото си положение. Елиас Корнуел ни наблюдаваше от амвона. Няма да има обсъждане. Отец Корнуел дори не се опита да ни назидава, само ни прикани да сведем глави и всеки от нас да се отдаде на молитва, да се покае пред Господ и да измоли напътствията Му. Настанал бе решаващият миг: дали да останем тук, дали да се заселим в някой от новопоявилите се градове, или да тръгнем по стъпките на отец Джонсън към пустошта. Старейшините вече бяха взели решение. Всички те бяха застанали в една редица отпред, Джон Ривърс също беше сред тях.