— Не казах ли, че ще ида там сам? — попита той.
Симони, който се облягаше на Костенурката му се усмихна мрачно.
— Стана ли? — попита той.
— Мисля, че… не.
— Знаех си. Жалко, че трябваше сам да го разбереш. Нещата един вид сами искат да станат така схващаш ли? Понякога просто изправяш хората едни срещу други и… с това се свършва всичко.
— Но само ако хората искаха…
— Да. Би могъл да използваш това като божа заповед.
Нещо издрънча и един люк се отвори отстрани на Костенурката. Появи се Ърн, заднишком, с винтов ключ в ръката.
— Какво е това нещо? — попита Брута.
— Машина за водене на бой — отвърна Симони. — Костенурката се движи, а?
— За бой с Ефебианците? — попита Брута.
Ърн се обърна.
— Какво? — попита той.
— Построили сте това… нещо… за да се биете с Ефибианците?
— Ами… не… не — каза Ърн, като изглеждаше объркан. — Ние с Ефебианците ли се бием?
— С всички — отговори Симони.
— Но аз никога… аз съм… аз никога…
Брута погледна към колелата с шипове и острите като бръснач плочи по края на Костенурката.
— Това е устройство, което само се движи — каза Ърн. — Щяхме да го използваме за… искам да кажа… абе, никога не съм искал то да…
— Необходимо ни е сега — каза Симони.
— Кои сме тези „ние“?
— Какво излиза от големия дълъг чучур отпред? — попита Брута.
— Пара — тъпо отвърна Ърн. — Свързан е с обезопасителния клапан.
— О!
— Излиза много гореща — каза Ърн и още повече се спаружи.
— О?
— Всъщност пари.
Погледът на Брута се премести от парната тръба върху въртящите се ножове.
— Много философско — каза той.
— Щяхме да я използваме срещу Ворбис — каза Ърн.
— А сега не я използвате. Ще бъде използвана срещу Ефебианците. Знаеш ли, едно време си мислех, че аз съм глупав, но после срещнах философите.
Симони наруши мълчанието като потупа Брута по рамото.
— Всичко ще се нареди — каза той. — Няма да загубим. В края на краищата — окуражаващо се усмихна той, — Бог е на наша страна.
Брута се обърна. Юмрукът му се изстреля. Това не беше научен удар, но беше достатъчно силен, за да завърти Симони. Той сграбчи челюстта си.
— Защо? Не беше ли точно това, което искаше?
— Ние имаме боговете, които заслужаваме — каза Брута, — а аз си мисля, че не заслужаваме никакви. Глупаво. Глупаво. Най-нормалният човек, когото съм срещал тази година, живее на един прът в пустинята. Глупаво. Мисля, че май трябва да се присъединя към него.
I. — Защо?
— Богове и хора, хора и богове — каза Брута. — Всичко се случва, защото нещата са се случвали и по-рано. Глупаво.
II. — Но Ти Си Избраният.
— Избери си някой друг.
Брута се отдалечи с решителни крачки през парцаливата армия. Никой не се опита да го спре. Стигна до пътеката, която водеше нагоре към скалите и дори не се обърна да погледне към бойните редици.
— Няма ли да наблюдаваш битката? Имам нужда от някой, който да наблюдава битката.
Дидактилос седеше на една скала, подпрял ръце на бастуна си.
— О, здравей — каза Брута горчиво. — Добре дошъл в Омниа.
— Помага, ако погледнеш философски на нещата — каза Дидактилос.
— Но няма никакъв смисъл да се биеш!
— Напротив, има. Чест, отмъщение, дълг и други подобни неща.
— Наистина ли мислиш така? Аз пък си мислех, че се предполага философите да следват логиката?
Дидактилос сви рамене.
— Е, така, както аз виждам нещата, логиката е само начин да си невежа по числата.
— Мислех си, че всичко ще свърши, когато Ворбис умре.
Дидактилос се загледа в своя вътрешен свят.
— Много време е необходимо на хора като Ворбис да умрат. Те оставят ехо в историята.
— Знам какво искаш да кажеш.
— Как е парната машина на Ърн?
— Струва ми се, че е малко разстроен заради нея — отвърна Брута.
Дидактилос се изкиска и тресна бастуна си в земята.
— Ха! Напредва! Всяко нещо си има две страни!
— Би трябвало — каза Брута.
Нещо като златна комета прекоси небето на Свят Диск. Ом се виеше като орел, издигнат от свежестта, от силата на вярата. Във всеки случай, поне толкова, докато траеше тя. Толкова гореща, толкова отчаяна, вярата никога не продължаваше дълго. Човешките мозъци не можеха да я поддържат. Но докато траеше, той беше силен.
Централният връх на Кори Селести се издига от планините на Центъра, десет отвесни мили от зелен лед и сняг, покрити с кулите и кубетата на Дънманифестин.
Там живеят боговете на Диска.
Или най-малкото, всеки бог, който е нещо. И странното е, че макар че са необходими години наред усилия, работа и планиране, докато някой бог се добере дотам, щом веднъж стъпят там, те като че ли не правят нищо друго, освен да пият много и да се впускат в дребна, безобидна корупция. Много системи на управление следват същия най-общ модел.