Играят игри. Обикновено са много прости игри, тъй като боговете лесно се отегчават от сложните неща. Странно е, че докато малките богове могат да имат наум една цел в продължение на милиони години, и всъщност са една цел, то вниманието на големите богове е равно на това на най-обикновен комар.
Ами стилът? Ако боговете на Диска бяха хора, те щяха да си мислят, че три хоросанени патици е доста авангардно.
В края на главната зала имаше двойна врата.
Тя се разтърси от страхотно чукане.
Боговете вдигнаха едва-едва очи от разнообразните си занимания, свиха рамене и се обърнаха на другата страна.
Вратите се отвориха с трясък навътре.
Ом прекрачи през отломките, като се оглеждаше с изражението на някой, който трябва да извърши обиск, но няма много време да го изпълни.
— Така — каза той.
Айо, Богът на Гръмотевиците, вдигна очи от трона си и заплашително размаха чук.
— Кой си ти?
Ом се отправи към трона, сграбчи Айо за тогата и бързо го тресна с чело.
Едва ли има някой, който да вярва още в боговете на гръмотевиците…
— Оу!
— Слушай, приятелче, нямам никакво време да си говоря с някакъв дрисльо в чаршаф. Къде са боговете на Ефеб и Тсорт?
Айо, стиснал нос, махна неопределено някъде към центъра на залата.
— Немъши зъшто дъ правиш тува! — каза той с укор.
Ом се отправи към центъра на залата.
В средата на стаята се намираше нещо, което първоначално приличаше на кръгла маса, а след това се оказа, че е модел на Света на Диска, Костенурката, слоновете и всичко останало, и после по някакъв необясним начин той заприлича на истинския Свят Диск, видян от много, много далеч, и при все това, доближен на съвсем малко разстояние. Нещо около разстоянията не беше съвсем наред, едно чувство за огромно пространство, нагънато за да стане малко. Но вероятно истинският Свят на Диска не беше покрит с мрежа от бляскави линии, кръжащи точно над повърхността. Или може би мили над повърхността?
Ом не го беше виждал преди, но знаеше какво е това. Едновременно и вълна, и частица; едновременно и карта, и мястото, на което е направена картата. Ако се съсредоточеше върху миниатюрния блестящ купол върху миниатюрната Кори Селести, щете без съмнение да види себе си, който гледа към един още по-малък модел… и т.н., чак до точката, в която вселената се навиваше като опашка на амонит — създание, живяло преди милиони години и което никога не е вярвало в никакви богове…
Боговете се бяха скупчили около него и наблюдаваха напрегнато.
Ом избута с лакът една второстепенна Богиня на Изобилието.
Точно над света се носеха зарове, неразбория от малки глинени фигурки и жетони. Хич не трябваше да си всемогъщ, за да разбереш какво става.
— Той бие с носа!
Ом се обърна.
— Аз никога не забравям лице, приятелю. Само си разкарай твойто, ясно? Докато още го имаш.
Той отново се върна към играта.
— ’звинете — каза един глас до хълбока му. Наведе очи и видя много голям тритон.
— Да?
— Не предполага се ти правиш това тук. Без удари. Не тук горе. Такива правила. Искаш борба, твоите човеци бият се срещу негови човеци.
— Ти кой си?
— П’танг-П’танг аз.
— Ти си бог?
— Без съмнение.
— Така ли? Колко вярващи имаш?
— Петдесет и един!
Тритонът го погледна с надежда, а после добави:
— Това много ли? Не мога брои.
Той посочи към една доста грубо оформена фигура на брега в Омниа и каза:
— Но има залог!
Ом погледна към фигурата на малкия рибар.
— Когато той умре, ще имаш петдесет вярващи — каза той.
— Това повече ли или по-малко от петдесет и един?
— Много по-малко.
— Сигурно ли?
— Да.
— Никой не казва ми това.
Няколко дузини богове наблюдаваха брега. Ом смътно си спомни Ефебианските статуи. Богинята с лошо издялания бухал. Да.
Ом се почеса по главата. Това не беше божествено мислене. Изглеждаше по-просто, когато си тук горе. Всичко беше само игра. Забравяше, че не е игра там долу. Хора умираха. Насичаха ги на парчета. Тук горе сме като орли, помисли си той. Понякога показваме на костенурките как да летят.
После ги пускаме.
Той каза най-общо на целия окултен свят:
— Там долу ще умрат хора.
Един Тсортеански Бог на Слънцето дори не си направи труда да се обърне.
— Те са затова — каза той. В ръката си държеше кутия за зарове, която много приличаше на човешки череп с рубини в очните кухини.
— А да — каза Ом. — Забравих го, за момент — Той погледна към черепа, след което се обърна към малката Богиня на Изобилието.