— Какво е това, скъпа? Рог на изобилието? Мога ли да погледна? Благодаря.
Ом изпразни малко от плода. После сръга Бога Тритон.
— Ако бях на твое място, приятелче, щях да намеря нещо дълго и тежко — каза той.
— Едно по-малко ли е от петдесет и едно? — попита П’Танг-П’Танг.
— Същото е — рече Ом твърдо. Погледна темето на Тсортеанския Бог.
— Но ти имаш хиляди — каза Богът Тритон. — Ти се бориш за хиляди.
Ом разтърка чело. Прекарал съм твърде дълго там долу, помисли си той. Не мога да спра да мисля на земно ниво.
— Аз мисля, мисля — започна той, — че ако искаш хиляди, трябва да се бориш за един. Той потупа Соларния Бог по рамото: — Ей, слънчице?
Когато Богът се обърна, Ом стовари рога на изобилието върху главата му.
Това не беше нормален гръм. Той се запъна като срамежлива супернова — огромни цепещи се талази звук, които раздираха небето. Пясък изригна нагоре като фонтан и префуча през проснатите тела, забили лица в брега. Светкавица се промуши надолу и дружелюбен огън лумна от върха на копие и острието на сабя.
Симони вдиша поглед към гърмящата тъмнина.
— К’во по дяволите става? — Той сръга тялото до себе си.
Беше Аргависти. Те се втренчиха един в друг.
В небето изтрещя още една гръмотевица. Вълни се догонваха и застигаха, за да връхлетят върху флотилията. Корпус налиташе с ужасна грациозност върху корпус, като даваше на басовия тон на бурята контрапункта на стенещо дърво.
Счупена мачта тупна тежко в пясъка до главата на Симони.
— Мъртви сме, ако останем тук — каза той. — Хайде.
Те се помъкнаха през пръските и пясъка, между групите свити от страх и молещи се войници, докато не стигнаха до нещо твърдо и полупокрито.
Допълзяха на завет под Костенурката.
Същата идея беше хрумнала вече и на други хора.
Сенчести фигури седяха или лежаха проснати в тъмнината. Ърн седеше унило върху кутията си с инструменти. Долавяше се мирис на чистена риба.
— Боговете се сърдят — каза Борвориус.
— Побеснели са жестоко — рече Аргависти.
— Аз да не би да съм много щастлив — каза Симони. — Богове ли? Ха!
— Не му е сега времето за безбожие — каза Рхам-ап-Ефан.
Навън се изсипа дъжд от грозде.
— За по-хубаво не се сещам — каза Симони.
Парче шрапнел от рога на изобилието се удари и отскочи от покрива на Костенурката, която се завъртя на колелата си с шипове.
— Но защо се гневят на нас? — попита Аргависти. — Правим каквото искат.
Борвориус се опита да се усмихне.
— Богове, а? — рече той. — С тях не може да се живее, без тях пак не може да се живее.
Някой сръга Симони и му подаде мокра цигара. Беше Тсортеански войник. Противно на себе си, той дръпна от нея.
— Хубав тютюн — каза той. — А този, дето ние го отглеждаме, има вкус на камилски изпражнения.
Пусна я на следващата свита фигура.
— БЛАГОДАРЯ ТИ.
Борвориус измъкна отнякъде бутилка.
— Ще идеш ли в ада от една капка спиртно вещество? — попита той.
— Така изглежда — отвърна разсеяно Симони. После забеляза шишето. — О, искаш да кажеш алкохол ли? Аз си помислих за спиритуализма. Най-вероятно. Но кого го е грижа? Заради свещениците така или иначе няма да мога да се приближа до огъня. Благодаря.
— Пусни я насам.
— БЛАГОДАРЯ ТИ.
Костенурката се разтресе от гръмотевица.
— Г’н ѝ’химби бо?
Всички обърнаха очи към парчетата сурова риба и озареното от надежда лице на Фаста Бендж.
— Мога да раздухам малко въглища от огнището оттук — каза Ърн след известно време.
Някой потупа Симони по рамото, като създаде странното усещане за изтръпналост.
— БЛАГОДАРЯ. ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.
Щом го пое, той усети внезапно втурване на въздух, внезапен дъх във вселената. Огледа се тъкмо навреме, за да види как една вълна издига кораб от водата и го размазва в дюните.
Далечен писък обагри вятъра.
Войниците се облещиха.
— Там долу имаше хора — каза Аргависти.
Симони изпусна шишето.
— Хайде — каза той.
И никой, докато теглеха гредите в устата на бурята, докато Ърн се опитваше да приложи всичко, което знае за лостовете, докато използваха шлемовете си вместо лопати, за, да изкопаят под развалините, ама съвсем никой не попита за кого копае, или пък какъв цвят униформа носят другите.
С вятъра се спусна и мъгла, гореща и наситена с електричество, а морето продължаваше да гърми.
Симони дръпна една мачта и усети, че тежестта намалява, тъй като някой беше хванал другия край.
Вдигна очи и срещна погледа на Брута.
— Не казвай нищо — каза Брута.
— Боговете ни причиняват това?