— Ъ, сто години, господарю. Погледнахме в хрониките.
— Наистина ли. Сто години? Цели сто години?
Брута остави много внимателно лъжицата и се загледа в голата бяла стена срещу себе си. Протодяконът се заобръща да види какво гледа Ценобиархът, но там нямаше нищо, освен бялата гола стена.
— Сто години — размишляваше Брута. — Ммм. Божичко. Забравил съм. — Засмя се. — Забравил съм. Сто години, а? Но тук и сега ние…
Протодяконът се обърна.
— Ценобиарше?
Приближи се още по-близо, а кръвта се оттегли от лицето му.
— Господарю?
Обърна се и побягна за помощ.
Тялото на Брута политна напред почти грациозно и се удари в масата. Паницата се преобърна, а овесената каша се изсипа на пода.
И тогава Брута се изправи, без да погледне повече към своя труп.
— Ха. Не те очаквах — каза той.
Смърт престана да се обляга на стената.
— КАКЪВ КЪСМЕТЛИЯ БЕШЕ.
— Но има още толкова много неща да се направят…
— ДА. ВИНАГИ ИМА.
Брута последва мършавата фигура през стената където вместо клозета, който заема далечния край в нормалното пространство, имаше…
… черен пясък.
Светлината беше ослепителна, кристална, в едно черно небе, изпълнено със звезди.
— А! Наистина има пустиня. Всички ли ги чака това? — попита Брута.
— КОЙ ЗНАЕ?
— А какво има на края на пустинята?
— СЪД.
Брута обмисли това.
— Кой край?
Смърт се ухили и се отмести.
Това, което Брута беше помислил за скала в пясъка, се оказа свита на две фигура, стиснала коленете си. Изглеждаше парализирана от страх.
Той се вгледа.
— Ворбис? — попита.
Той погледна към Смърт.
— Но Ворбис умря преди сто години!
— ДА. ТРЯБВАШЕ ДА Я ИЗВЪРВИ СЪВСЕМ САМ. САМ СЪС СЕБЕ СИ. АКО ПОСМЕЕ.
— Той е тук от сто години?
— НАЙ-ВЕРОЯТНО НЕ. ТУК ВРЕМЕТО Е РАЗЛИЧНО. ТО Е… ПО-ЛИЧНО.
— А! Искаш да кажеш, че сто години могат да минат като няколко секунди?
— СТО ГОДИНИ МОГАТ ДА МИНАТ КАТО БЕЗКРАЙНА ВЕЧНОСТ.
Черните като катран очи се впиха умоляващо в Брута, който посегна механично, без да мисли… после се поколеба.
— ТОЙ БЕШЕ УБИЕЦ — каза Смърт. — И СЪЗДАТЕЛ НА УБИЙЦИ. МЪЧИТЕЛ. БЕЗ СТРАСТ. ЖЕСТОК. КОРАВОСЪРДЕЧЕН. БЕЗМИЛОСТЕН.
— Да, знам. Това е Ворбис — каза Брута. Ворбис променяше хората. Понякога ги променяше в мъртъвци. Но винаги ги променяше. Това беше неговата победа.
Той въздъхна.
— Но аз съм си аз — каза той.
Ворбис се изправи неуверено и последва Брута през пустинята. Смърт ги гледаше как се отдалечават.