Пустиня. След смъртта — пустиня. Пустинята. Никакви адове, засега. Може би имаше надежда.
Спомни си една песен от детството. Нещо необичайно — не беше за тупаник. Никого не тъпчеха с крака. Не беше за Ом, страшен в яростта Си. Беше простичка, малка домашна песничка, ужасяваща с обикновеното си, жалко повторение.
„Трябва да минеш самотна пустиня…“
— Къде е това място? — дрезгаво попита той.
— ТОВА НЕ Е МЯСТО — каза Смърт.
„Трябва да я минеш сам-самин…“
— Какво има на края на пустинята?
— СЪД.
„Няма кой да я мине вместо теб…“
Фри’ит се вгледа в безкрайния, еднообразен пейзаж.
— И трябва да я мина сам? — прошепна той. — Но песента казва, че това е ужасната пустиня…
— ДА? А СЕГА, БИ ЛИ МЕ ИЗВИНИЛ…
Смърт изчезна.
Фри’ит пое дълбоко дъх, единствено само по навик. Може би щеше да успее да намери няколко скали там някъде. Една малка скала, която да хване в ръка, и една голяма, зад която да се скрие, докато чака Ворбис…
Тази мисъл също беше по навик. Отмъщение?
Тук?
Той се усмихна.
Бъди разумен, човече. Ти беше войн. Това е пустия. На времето си ти прекоси немалко.
Оцеляваш, като научаваш повече за тях. Цели племена знаят как да живеят и в най-лошите пустини. Ближат водата от сенчестата страна на дюните и други такива неща… Те си мислят, че това е вкъщи. Пусни ги в зеленчукова градина и ще решат, че си луд.
Споменът се прокрадна в него: ти мислиш, че това е пустиня. А сега, помисли ясно…
Тук нямаше лъжи. Всички заблуди изчезваха. Това е, което се случва във всички пустини. Оставащ само ти и това, в което вярваш.
В какво съм вярвал винаги?
Че като цяло, в общи линии, ако човек живее както трябва, не съгласно думите на някакви си свещеници, а съгласно това, което му се струва почтено и честно вътре, в душата му, тогава най-накрая, малко или много, всичко ще се нареди добре.
Това не можеше да се изпише на знаме. Но сега вече пустинята изглеждаше по-добре.
И Фри’ит тръгна.
Мулето беше малко, а Брута имаше дълги крака; ако се беше опитал, можеше да остане прав, а мулето спокойно да изприпка изпод него.
Редът на процесията не беше такъв, както някой би очаквал. Сержант Симони и войниците му яздеха напред, от двете страни на пътя.
Следваха ги прислужниците, псалтите и по-нисшите духовници. Ворбис яздеше най-отзад, където ексквизиторът яздеше по право, като овчар, който наглежда стадото си.
Брута яздеше с него. Това беше чест, която би предпочел да избегне. Брута беше един от хората, които могат да се изпотят даже и в мразовит ден и сега прахът се стелеше по него като песъчлива кожа. Но Ворбис изглежда се развеселяваше от компанията му. От време на време той му задаваше въпроси:
— Колко мили сме изминали, Брута?
— Четири мили и седем естадо, господарю.
— Но откъде знаеш?
Това беше въпрос, на който не можеше да отговори. Откъде знаеше, че небето е синьо? Това беше просто нещо в главата му. Не можеш да мислиш за това как мислиш. Това беше като да отвориш кутия с лост, който е вътре.
— А колко време продължава пътуването ни?
— Малко повече от седемдесет и девет минути.
Ворбис се засмя. Брута се зачуди защо. Загадката не беше в това защо той помни, а защо всички останали явно забравяха.
— Родителите ти също ли притежаваха тази забележителна способност?
Настъпи мълчание.
— И те ли можеха да го правят? — търпеливо попита Ворбис.
— Не знам. Имах само баба. Тя имаше… добра памет. За някои неща. — За прегрешенията, със сигурност. — Както и много добро зрение и слух. — Това, което тя явно можеше да види или чуе през две стени беше му се струвало, спомни си той, феноменално.
Брута предпазливо се обърна на седлото. На около миля зад тях по пътя се носеше облак прах.
— Ето ги и останалите войници — приказливо рече той.
Това изглежда шокира Ворбис. Може би това беше първият път от много години насам, когато някой се обръщаше невинно с някаква забележка към него.
— Останалите войници ли? — попита той.
— Сержант Актар и хората му, върху деветдесет и осем камили с много бутилки с вода — отвърна Брута. — Видях ги преди да тръгнем.
— Не си ги видял — каза Ворбис. — Те не идват с нас. Забрави за тях.
— Да, господарю. — Молбата отново да направи чудо.
След няколко минути облакът в далечината отби от пътя и се заизкачва по дългия склон, който водеше към високата пустиня. Брута ги наблюдаваше крадешком изпод вежди, после вдигна поглед към пясъчните дюни.
Там горе кръжете една точка.