Три години в търсене практически навсякъде…
Старият Ур-Гилаш? Може би той висеше някъде във формата на гущер, с някой стар отшелник като единствен негов поклонник. По-вероятно е бил издухан в пустинята. Малкият бог е късметлия, ако има шанс веднъж.
Нещо не беше наред. Ом не можеше да го посочи точно с пръст, и то не само защото нямаше пръст. Боговете се въздигаха и падаха като парченца лук във вряща супа, но този път беше различно. Нещо не беше наред този път…
Той беше изместил Ур-Гилаш. Честно. Законът на джунглата. Но никой не предизвикваше него…
Къде беше Брута?
— Брута!
Брута броеше проблясъците светлина навътре в пустинята.
— Много хубаво, че имах огледалце, нали? — обнадеждено попита капитанът. — Предполагам, че негова светлост няма да има нищо против огледалото, след като се оказа, че е от полза?
— Не мисля, че той е на същото мнение — каза Брута, като продължаваше да брои.
— Не. И аз така мисля — мрачно каза капитанът.
— Седем и после четири.
— Квизиция ме чака — рече капитанът.
Брута се канеше да каже: Радвай се тогава, че душата ти ще бъде пречистена. Но не го направи. И не знаеше защо не го направи.
— Съжалявам — рече.
Външно изненада покри мъката на капитана.
— Хора като теб обикновено казват нещо за това колко добра била Квизицията за душата — каза той.
— Сигурен съм, че е — отвърна Брута.
Капитанът наблюдаваше внимателно лицето му.
— Плоска е, да знаеш — тихо каза той. — Плавал съм чак до Океана на Ръба. Плоска е, виждал съм и Края, и се движи. Не Ръба. Искам да кажа… това, което е там долу. Може да ми отрежат главата, но тя ще продължи да се движи.
— Но тя ще спре да се движи за теб — каза Брута. — Така че, аз на ваше място бих внимавал пред кого говоря, капитане.
Капитанът се наклони още по-близко.
— Костенурката се Движи! — изсъска той и се втурна да бяга.
— Брута!
Вината изстреля Брута на крака като закачена риба. Той се обърна, после се отпусна облекчено. Не беше Ворбис, беше само Бог.
Той се довлече до мястото пред мачтата. Ом го изгледа кръвнишки.
— Да? — попита Брута.
— Ти никога не идваш да ме видиш — каза костенурката. — Знам, че си зает — добави тя саркастично, — но една бърза молитва би била още по-добре.
— Тази сутрин проверих първо теб — каза Брута.
— Освен това съм гладен.
— Снощи имаше цяла кора от пъпеш.
— А кой изяде пъпеша, а?
— Не, не беше той — каза Брута. — Той яде баят хляб и вода.
— Защо не яде пресен хляб?
— Чака го да се втвърди.
— Да. Предполагам, че това прави — каза костенурката.
— Ом?
— Какво?
— Капитанът току-що каза нещо странно. Той каза, че светът е плосък и че има край.
— Да? Е и какво от това?
— Но, искам да кажа, ние знаем, че светът е кълбо, защото…
Костенурката примига.
— Не, не е — каза тя. — Кой е казал, че е кълбо?
— Ти — отвърна Брута. После добави: — Според Книга Първа от Септатюха, във всеки случай.
Никога по-рано не съм мислил така, помисли си той. Никога не бих казал „във всеки случай“.
— Защо капитанът ще ми казва нещо такова? — попита той. — Това не е нормален разговор.
— Казах ти, не съм правил аз света — каза Ом. — Защо трябва да го правя? Той вече беше тук. А ако наистина аз съм направил света, нямаше да го направя кълбо. Хората щяха да изпопадат от него. А цялото море щеше да се излее от дъното.
— Но не ако му кажеше да стои там където е.
— Ха! Чуй го само!
— Освен това, сферата е съвършената форма — каза Брута. — Защото в Книгата на…
— Нищо удивително няма в една сфера — каза костенурката. — Ако за това е думата, морска костенурка е съвършената форма.
— Съвършената форма за какво?
— Ами, съвършената форма за костенурка, като начало — рече Ом. — Ако беше оформена като топка, щеше да подскача по повърхността през цялото време.
— Но това е ерес да казваш, че светът е плосък — каза Брута.
— Може би, но е истина.
— И той наистина е върху гърба на гигантска морска костенурка?
— Точно така.
— В такъв случай — победоносно каза Брута, — върху какво стои костенурката?
Костенурката го погледна с празен поглед.
— Върху нищо не стои — каза тя. — Тя е морска костенурка, за бога. Тя плува. Затова са морските костенурки.
— Аз… ъ-ъ… аз мисля, че е най-добре да ида и да докладвам на Ворбис — каза Брута. — Става много спокоен, ако го накарат да чака. За какво ти трябвах? Ще се опитам да ти донеса още малко храна след вечеря.