Повечето войници бяха малко немарливи и по принцип груби с нисшето духовенство. Симони беше различен. Като оставим всичко настрана, той блестеше. Нагръдникът му ослепяваше очите. Кожата му изглеждаше прежулена.
Сержантът стоеше на носа и гледаше втренчено, докато градът се приближаваше все по-наблизо. Необичайно беше да го видиш много надалеч от Ворбис. Където и да беше Ворбис, там беше и сержантът, с ръка на сабята, и с очи, изучаващи внимателно заобикалящия го пейзаж за… какво?
И винаги мълчание, освен когато му говореха. Брута се опита да бъде дружелюбен.
— Изглежда много… бяло, нали? — рече той. — Градът. Много е бял. Сержант Симони?
Сержантът се обърна бавно и се втренчи в Брута.
Погледът на Ворбис беше ужасяващ. Ворбис виждаше през главата на човек, чак до греховете най-вътре, почти без да се интересува от него, освен като средство за греховете му. Но погледът на Симони представляваше чиста, най-обикновена омраза.
Брута отстъпи назад.
— О! Съжалявам — промърмори той. Отдалечи се мрачно към тъпия край и се опита да стои настрани от пътя на войника.
Както и да е, имаше още войници, много скоро…
Ефебианците ги очакваха. Войници бяха строени от двете страни на кея и държаха оръжието си по начин, който беше точно на границата да се възприеме като директна обида. А бяха и много.
Брута се влачеше с групата, а гласът на костенурката напомняше за себе си в главата му.
— Та значи Ефебианците искат мир, така ли? — говореше Ом. — Не ми изглежда да е така. Не ми изглежда, сякаш ще говорим от позиция на силата с разгромен противник. Изглежда ми сякаш ние сме изяли пердаха и не искаме да отнесем повече. Изглежда сякаш ние молим за мир. Така ми изглежда на мен.
— В Цитаделата всички говореха, че е била величествена победа — каза Брута. Установи, че сега вече можеше да говори почти без да си мърда устните; Ом сякаш успяваше да улови думите му в момента, в който те достигаха до гласните му струни.
Пред него Симони следваше дякона по петите, като зяпаше подозрително всеки Ефебиански страж.
— Смешна работа — каза Ом. — Победителите никога не говорят за величествени победи. Това е защото тъкмо те са хората, които виждат какво представлява бойното поле след това. Само победените имат величествени победи.
Брута не знаеше какво да отговори.
— Това не прозвуча като божествено изказване — рискува той.
— Това е от мозъка на костенурката.
— Какво?
— Нищо ли не знаеш? Телата не са само удобни неща, в които да държиш мозъка си. Формата ти се отразява и върху начина ти на мислене. Всичко е в морфологията, която е навсякъде наоколо.
— Какво?
Ом въздъхна.
— Ако не се концентрирам, мисля като костенурка!
— Какво? Искаш да кажеш бавно?
— Не! Костенурките са цинични. Те винаги очакват най-лошото.
— Защо?
— Не знам. Защото често им се случва, предполагам.
Брута оглеждаше Ефеб. Стражи с шлемове, украсени с пера, които приличаха на подивели конски опашки, маршируваха от двете страни на колоната. Няколко Ефебиански граждани наблюдаваха безцелно отстрани на пътя. Те изглеждаха учудващо като хората у дома, а съвсем не като демони на два крака.
— Те са хора — рече той.
— Всички отличителни черти за сравнителна антропология.
— Брат Намрод казваше, че Ефебианците ядат човешко месо — каза Брута. — Той не би излъгал.
Едно момченце замислено погледна Брута, докато изследваше недрата на ноздрата си. Ако беше демон в човешки вид, то тогава беше изключително добър актьор.
На интервали по пътя от доковете имаше бели каменни статуи. Брута никога по-рано не беше виждал статуи. С изключение на статуите на СептАрхите, разбира се, но това беше друго нещо.
— Какви са тези?
— Ами, онзи, тантурестият с тогата, е Тувелпит, Богът на Виното. Викат му Смимто в Тсорт. А, тази широката, с прическата, е Астория, Богиня на Любовта. Пълно куку. Онзи, грозният, е Офлър — Богът Крокодил. Не е тукашен. По произход е Клачианец, но Ефебианците чули за него и решили, че това е много добра идея. Забележи зъбите. Хубави зъби. Хубави зъби. А оня със змиевидната прическа е…
— Говориш за тях, като че ли са истински — каза Брута.
— Те са.
— Няма друг бог, освен теб. Ти си казал това на Оссори.
— Ами, как да ти кажа, попреувеличил съм малко. Но те не са толкова добри. Има един от тях, дето по цял ден седи и свири на флейта и гони доячките. Не бих нарекъл това много божествено. Ти би ли го нарекъл? Защото аз не.
Пътят се виеше стръмно нагоре по каменистия хълм. По-голямата част от града изглеждаше сякаш е построена върху оголени скали или пък беше врязана в самата скала, така че вътрешният двор на един човек представляваше покривът на друг. Пътищата бяха наистина последователност от плитки стъпала, достъпни за човек или магаре, но внезапна смърт за всяка каруца. Ефеб беше пешеходна зона.