Най-голямото разстояние, което някой някога е минавал в лабиринта без водач, беше деветнайсет крачки. Е, горе-долу. Главата му се претърколи още седем крачки нататък, но това май не се брои.
На всяка смяна на пост има малка камера без абсолютно никакви капани. Това, което съдържа тя, е малко бронзово звънче. Това са малките чакални, където посетителите биват предавани на следващия водач. А тук-таме, високо в тунеления покрив над по-остроумните капани, са разположени прозорци за наблюдение, защото и стражите обичат да се посмеят както и всички останали хора.
Всичко това остана абсолютно неизвестно за Брута, който шляпаше добродушно из тунелите и коридорите, без много да му мисли, и най-сетне отвори портата и се озова на късния вечерен въздух.
Ухаеше на цветя. Нощни пеперуди бръмчаха в мрака.
— Как изглеждат философите? — попита Брута. — Когато не се къпят, искам да кажа.
— Много мислят — каза Ом. — Огледай се за някой с напрегнато изражение.
— Но то може да означава просто запек.
— Е, стига да гледат на него философски…
Град Ефеб ги заобикаляше. Лаеха кучета. Някъде мяукаше котка. Носеше се онзи най-общ шум от малки, уютни звуци, който показваше, че там някъде навън, много хора живеят живота си.
И тогава една врата се отвори рязко към улицата и се чу шума от пръсването на доста голяма амфора за вино върху нечия глава.
Мършав старец в тога се надигна от калдъръма, където се беше приземил, и загледа свирепо към вратата.
— И чуй какво ти казвам: ограничен интелект, точно така, не може посредством сравнението да се достигне до абсолютната истина на нещата, защото, бидейки по природа неделима, истината изключва концепциите за „повече“ или „по-малко“, така че, нищо освен самата истина не може да бъде съвършената мярка за истината. Копелета такива — каза той.
Някой откъм къщата каза:
— О, тъй ли? Ти така казваш.
Старецът не обърна никакво внимание на Брута, но, с много мъка, разхлаби един камък и го вдигна в ръка.
После се гмурна обратно през входа. Чу се далечен яростен писък.
— А! Философия — каза Ом.
Брута надникна внимателно през вратата.
Вътре в стаята две групи от почти еднакви мъже в тоги се опитваха да разтърват двама от колегите си. Това е сцена, която се повтаря милиони пъти на ден в барове из цялата мултивселена — и двамата потенциални побойници ръмжат и гримасничат един срещу друг и се опитват да се измъкнат от приятелите, които ги удържат, само че, разбира се, не се мъчат да го направят много силно, защото няма нищо по-лошо от това, наистина да успееш да се освободиш от ръцете им и внезапно да се озовеш съвсем сам насред кръга с един луд срещу теб, който тъкмо се кани да ти ковне един между очите с камък.
— Да — рече Ом, — това е философия, няма съмнение.
— Но те се бият!
— Свободна и пълна размяна на мнения, да.
Сега, когато Брута можа да види по-ясно, успя да различи, че между мъжете има една или две разлики. Единият имаше по-къса брада, беше много зачервен и обвинително размахваше пръст.
— Мамка му, той ме обвини в клевета! — крещеше той.
— Не съм! — викаше другият мъж.
— Направи го! Направи го! Кажи им какво каза!
— Виж, аз просто предложих, за да изтъкна природата на парадокса, така, че ако Ксено Ефебианецът каже „Всички Ефебианци са лъжци…“
— Виждате ли? Виждате ли? Той го каза отново!
— … не, не, чуй ме, чуй ме… обаче, тъй като самият Ксено е Ефебианец, това ще означава, че той самият е лъжец и следователно…
Ксено направи целенасочен опит да се освободи, като помъкна четирима отчаяни събратя-философи със себе си по пода.
— Ще ти ковна една, братле!
Брута каза:
— Моля да ме извините!
Философите замръзнаха. После се обърнаха да погледнат Брута. Успокоиха се с няколко степени. Последва хор от смутени прокашляния.
— Вие всички ли сте философи? — попита Брута.
Мъжът, наречен Ксено, пристъпи напред, като оправяше тогата си.
— Точно така — каза той. — Философи сме. Ние мислим, следователно ние съм.
— Сме — автоматично каза злощастният автор на парадокси.
Ксено се завъртя кръгом.
— Ама точно до тука ми е дошло от теб, Ибид! — изрева той. Обърна се отново към Брута. — Ние сме, следователно ние съм — убедено каза той. — Това е.
Няколко от философите се спогледаха с интерес.
— Това наистина е доста интересно — каза един. — Доказателството за нашето съществуване е фактът на нашето съществуване, това ли казваш ти?
— Затваряй си устата! — каза Ксено, без да се обръща.