— Ние тъкмо идваме… — започна Брута, но вътрешният му глас му подсказа да не довършва изречението. — Ние тъкмо ще тръгваме тогава.
— Да не си забравиш костенурката — каза барманът. — Хубаво месо има по една такава животинка.
— Всичкото ти вино да се превърне във вода, дано! — изкрещя Ом.
— Ще се превърне ли? — попита Брута, щом стъпиха навън в нощта.
— Не.
— Кажи ми пак. Защо точно търсим философ — попита Брута.
— Искам да си възвърна силата — отговори Ом.
— Но всички вярват в теб!
— Ако вярваха в мен, щяха да могат да си говорят с мен. Аз щях да мога да си говоря с тях. Не знам какво се е объркало. Нали никой не почита други богове в Омниа?
— Не биха им позволили — каза Брута. — Квизицията би се погрижила за това.
— А-ха. Трудно е да коленичиш, ако нямаш колене.
Брута се спря на пустата улица.
— Не те разбирам!
— Не се предполага да можеш. Пътищата на боговете не се предполага да бъдат разбираеми за хората.
— Квизицията ни държи на пътя на истината! Квизицията работи за все по-голямата слава на Църквата!
— И ти вярваш на това, така ли? — попита костенурката.
Брута погледна и откри, че сигурността е изчезнала някъде. Той отвори, после затвори уста, но нямаше никакви думи за казване.
— Хайде — каза Ом, колкото можа по-мило. — Да се връщаме.
Посред нощ Ом се събуди. От леглото на Брута се носеше шум.
Брута отново се молеше.
Ом се заслуша с любопитство. Спомняше си молитви. Бяха много, някога. Толкова много, че не можеше да различи една самостоятелна молитва, дори и да беше пожелал да го направи, но това нямаше значение, защото това, което имаше значение, беше огромният, космичен шепот на хиляди молещи се, вярващи съзнания. Както и да е, думите не си заслужаваха да бъдат слушани.
Хора! Те живееха в свят, където тревата продължаваше да е зелена и където слънцето изгряваше всеки ден, а цветовете редовно се превръщаха в плодове, и какво ги впечатляваше? Плачещи статуи. И вино, направено от вода! Най-обикновен квантово-механистичен ефект на тръбата, което би се случило така или иначе, ако човек е готов да изчака зилиони години. Като че ли превръщането на слънчевата светлина във вино, посредством лози и грозде, време и ензими, не беше хиляди пъти по-внушително и като че ли не се случваше непрекъснато…
Е, сега той не можеше да направи даже и най-основните божествени трикове. Гръм и мълнии с кажи-речи същия ефект като искрата, която изскача от козината на котка, а с някоя от тях не би могъл ама никого да удариш! На времето си беше ударил не един и двама. А сега можеше само да върви през водата и да храни Единствения.
Молитвата на Брута представляваше песничката на пиколо в свят на тишината.
Ом почака, докато послушникът притихна отново и тогава разгъна крака и, клатушкайки се насам-натам, излезе навън в зората.
Ефебианците вървяха през вътрешните дворове на двореца, заобиколили Омнианците почти, но не съвсем, като затворнически ескорт.
Брута виждаше, че Ворбис кипи от ярост. Една малка веничка върху плешивото слепоочие на ексквизитора пулсираше.
Като че ли усетил Брутовия поглед върху себе си, Ворбис обърна глава.
— Изглеждаш неспокоен тази сутрин, Брута — каза той.
— Съжалявам, господарю.
— Изглеждаш така, сякаш надничаш във всеки ъгъл. Какво очакваш да откриеш?
— Ъ. Просто се интересувам, господарю. Всичко е ново.
— Цялата така наречена мъдрост на Ефеб не струва даже колкото един ред от най-незначителния параграф на Септатюха — каза Ворбис.
— Длъжни сме да изучим писанията на неверниците, за да сме по-подготвени за пътищата на ереста? — каза Брута, изненадан от самия себе си.
— А! Убедителен аргумент, Брута, и то такъв, който инквизиторите са чували много пъти, макар и малко неясно в повечето случаи.
Ворбис погледна намръщено темето на Аристократис, който водеше групата.
— Само една малка крачка дели изслушването на ереста от поставянето под въпрос на установената истина, Брута. Ереста често пъти е очарователна. Точно в това е нейната опасност.
— Да, господарю.
— Ха! И не само, че дялат забранени статуи, но даже и това не могат да направят както трябва.
Брута не беше специалист, но даже и той трябваше да се съгласи, че това е вярно. Сега, когато те вече не бяха новост за него, статуите, украсяващи всяка ниша в двореца, наистина изглеждаха лошо направени. Брута беше абсолютно сигурен, че току-що е минал една с две леви ръце. Друга една статуя беше с едно ухо по-дълго от другото. Не че някой беше решил да дяла грозни статуи. Намерението определено е било те да са хубави. Но скулпторът не е бил много добър в тая работа.