— Хмм — рече Дидактилос. Забарабани с пръсти по масата.
— Него видях снощи в кръчмата — рече Ърн. — Сигурен съм, господарю.
— Но Омнианците са отседнали тук в двореца.
— Точно така, господарю.
— Но кръчмата е отвън.
— Да.
— Тогава трябва да е прелетял през стената, как мислиш?
— Сигурен съм, че беше той, господарю.
— Тогава… може би е дошъл по-късно. Може би още не е бил влязъл тук вътре, когато си го видял.
— Само така ще да е било, господарю. Пазачите на лабиринта са неподкупни.
Дидактилос перна Ърн по тила с фенера.
— Глупаво момче! Казал ли съм ти за този род твърдения!
— Искам да кажа, че не са лесно подкупни, господарю. Не и за всичкото злато на Омниа, например.
— Така е по-добре.
— Мислиш ли, че костенурката беше бог, господарю?
— Ще си има големи неприятности в Омниа, ако е. Имат адско копеле за бог там. Чел ли си някога стария Абраксас?
— Не, господарю.
— Страшен спец е по боговете. Голяма работа. Винаги миришеше на опърлена коса. Имаше естествено съпротивление.
Ом пълзеше бавно по права линия.
— Престани да ходиш насам-натам така — каза той. — Не мога да се съсредоточа.
— Как може хората да говорят така? — попита Брута празния въздух. — Държат се така, сякаш са доволни, че не знаят нещата! Да откриват все повече и повече неща, които не знаят! Точно като децата, които идват гордо да ти покажат пълното гърне!
Ом отбеляза мястото си с лапа.
— Но те откриват нещата — рече той. — Този Абраксас без съмнение е бил мислител. И аз не знаех някои от тези неща. Седни!
Брута се подчини.
— Така — каза Ом. — Сега… слушай. Знаеш ли как боговете набират сила?
— От хората, които вярват в тях — отговори Брута. — Милиони хора вярват в теб.
Ом се поколеба.
Добре, добре. Ние сме тук и сега. Рано или късно той сам ще открие…
— Те не вярват — каза Ом.
— Но…
— Случвало се е и по-рано — каза костенурката. — Десетки пъти. Знаеш ли, че Абраксас откри изгубения град на Ии? Много странни резби, казва той. Вяра казва. Вярата се измества. В началото хората вярват в бога, а накрая вярват в структурата.
— Не разбирам — каза Брута.
— Нека го обясня по друг начин — каза костенурката. — Аз съм твоят Бог, нали така?
— Да.
— И ти ще ми се подчиниш.
— Да.
— Добре. А сега вземи един камък и иди да убиеш Ворбис.
Брута не се помръдна.
— Сигурен съм, че ме чу — каза Ом.
— Но той ще… той е… Квизицията ще…
— Сега вече знаеш какво имам предвид — каза костенурката. — Ти се страхуваш повече от него, отколкото от мен, ето това е. Тук Абраксас казва: „Около бога се образува обвивка от Молитви, Церемонии, Сгради, Свещеници и Власт, докато най-После Богът Умира. И това може да не бъде забелязано.“
— Това не може да бъде вярно!
— Мисля, че е. Абраксас казва, че има някаква стрида, която живее по същия начин. Тя образува все по-голяма и по-голяма черупка, докато не може да се движи повече и затова умира.
— Но… но… това означава, че… цялата Църква…
— Да.
Брута се опита да задържи тази мисъл, но самата ѝ необятност продължаваше да я изтръгва от умствената му хватка.
— Но ти не си мъртъв успя да каже той.
— Следващото най-хубаво нещо — каза Ом. — Знаеш ли какво? Нито един друг малък бог не се опитва да ме узурпира. Разказвал ли съм ти някога за стария Ур-Гилаш? Не? Той беше богът там, където е сега днешна Омниа, но преди мен. Не много голям. Основно бог на времето. Или бог-змия. Както и да е някакъв. Необходими бяха години, докато се отърват от него, обаче. Войни и т.н. Така че, мисля си…
Брута нищо не каза.
— Ом продължава да съществува — каза костенурката. — Искам да кажа, черупката. Единственото, което трябва да направиш, е да накараш хората да разберат.
Брута пак не каза нищо.
— Ти можеш да бъдеш следващия пророк — рече Ом.
— Не мога! Всички знаят, че Ворбис ще бъде следващият пророк!
— А! Но ти ще бъдеш официалният.
— Не!
— Не? Аз съм твоят Бог!
— А аз съм си аз. Не съм пророк. Дори не мога да пиша. Не мога да чета. Никой няма да ме слуша.
Ом го изгледа от глава до пети.
— Трябва да призная, че ти не си богоизбраният, когото аз бих избрал — рече той.
— Великите пророци са имали прозрение — каза Брута. — Даже и да не… даже и ти да не си им го казал, те са имали нещо за казване. А аз какво бих могъл да кажа? Аз нямам нищо за казване на никого. Какво бих могъл да кажа?
— Вярвайте във Великия Бог Ом — каза костенурката.
— И после какво?
— Какво искаш да кажеш с това „и после какво“?