Те погледнаха към Брута. Брута примигна отново.
— Ти знаеш всичко? — попита Ърн.
— Не знам.
— Половината Библиотека е в главата ти!
— Чувствам се… малко…
Библиотеката на Ефеб беше пещ. Пламъците горяха в синьо там, където разтопения меден покрив капеше върху лавиците.
Всички библиотеки, навсякъде, са свързани от дупките на книжните червеи в пространството, създадени от силните пространствено-времеви изкривявания, които могат да се открият около всяка голяма сбирка от книги.
Само съвсем малко библиотекари научават тайната, а и съществуват неизменни правила за използването на този факт. Защото това опира до пътуването във времето, а пътуването във времето създава големи проблеми.
Но ако една библиотека гори, а там, в историческите книги, както горят…
Нещо изпука леко, абсолютно нечуто сред пращенето на книжните рафтове и една фигура изпаднала от никъде върху малко петно неизгорял под насред Библиотеката.
Приличаше на маймуна, но се движеше много целенасочено. Дълги маймунообразни ръце започнаха да гасят пламъците, събаряха свитъци от рафтовете и ги затъпкаха в чувал. Когато чувалът се напълни, тя отстъпи назад в средата на стаята… и изчезна, с още едно пукване.
Това няма нищо общо с цялата история.
Нито пък фактът, че известно време след това, ръкописи, за които се мислеше, че са били унищожени в Големия Ефебиански Библиотечен Пожар, се оказаха в забележително добро състояние в Библиотеката на Невидимия Университет в Анкх-Морпорк.
Но дори и така да е, хубаво е да се знае.
Брута се събуди с мирис на море в ноздрите си.
Поне това е нещото, което хората си мислят, че е мирис на море, а то всъщност е вонята на стара риба и изгнили водорасли.
Беше в някаква барака. Светлината, такава, каквато успяваше да се промъкне през единствения му неостъклен прозорец, беше червена и трепкаше. Единият край на бараката беше отворен във водата. Ръждивата светлина откриваше няколко фигури, скупчени около нещо.
Брута лекичко изпробва съдържанието на паметта си. Всичко изглежда беше там, с прилежно подредени библиотечни ръкописи. Думите бяха толкова безсъдържателни за него, колкото която и да било друга писана дума, но картинките бяха интересни. Във всеки случай, по-интересни от повечето неща в паметта му.
Той се изправи, внимателно.
— Значи си буден — каза гласът на Ом в главата му. — Чувстваме се малко пълни, нали? Чувстваме се малко като камара рафтове? Чувстваме се сякаш имаме големи табелки „Silencios“ навсякъде из главата? За какво трябваше да ходиш и да правиш всичко това?
— Аз… не знам. Струваше ми се… като следващото нещо, което трябва да направя. Къде си?
— Твоят приятел, войникът, ме е сложил в раницата си. Между другото, благодаря ти, че се грижиш толкова внимателно за мен.
Брута успя да се изправи на крака. Светът се завъртя около него за един миг, като прибави трета астрономическа теория към двете, които междувременно занимаваха мозъците на местните мислители.
Той надникна през прозореца. Червената светлина идваше от огньовете из целия Ефеб, но над Библиотеката имаше един огромен пламък.
— Партизански действия — рече Ом. — Дори и робите се бият. Не мога да разбера защо. Мислиш ли, че ще се възползват от възможността да си отмъстят на господарите, а?
— Предполагам, че робите в Ефеб имат възможност да бъдат свободни — каза Брута.
От другия край на бараката се чу съскане и металически, бръмчащ звук. Брута чу Ърн да казва:
— Ето! Казах ти. Просто запушване в тръбите. Нека сложим още малко гориво.
Брута се заклати към групата.
Бяха се скупчили около една лодка. Като всички лодки, и тази беше с нормална форма — заострен връх отпред и плосък край отзад. Но нямаше мачта. Това, което имаше, беше голяма, медна на цвят топка, висяща в дървена рамка към задната част на лодката. Под нея имаше желязна кошница, в която някой вече беше запалил хубав огън.
А топката се въртеше в рамката си в облак от пара.
— Виждал съм това — каза той. — В „De Chelonian Mobile“. Имаше рисунка.
— О, това е подвижната Библиотека — каза Дидактилос. — Да. Прав си. Илюстрира принципа на реакцията. Никога не съм карал Ърн да построи по-голяма. Това е, което излиза когато мислиш с ръцете си.
— Една нощ миналата седмица обиколих фара с нея — каза Ърн. — Абсолютно никакъв проблем.
— Анкх-Морпорк е много по-далече — каза Симони.
— Да, той е пет пъти по-далече, отколкото разстоянието между Ефеб и Омниа — тържествено каза Брута. — Имаше свитък с карти — добави той.