— Знаеш ли — започна Дидактилос. — Съществуват различни начини да научиш разни неща. Спомням си времето, когато старият Принц Ласгер на Тсорт ме попита как може да стане ерудиран човек, особено като нямаше никакво време за тая работа с четенето. И аз му казах: — Няма царски път към знанието, господарю. А той ми каза: — По-добре построй такъв път, иначе ще наредя да ти отсекат краката. Използвай толкова роби, колкото искаш. Стимулиращ директен подход, винаги съм си мислел. Не беше човек, който да кълца думите от превземки. Хора — да, тях кълцаше. Но не и думите.
— Защо не ти отряза краката? — попита Ърн.
— Построих му пътя. Кажи-речи.
— Как? Аз пък си мислех, че това е само метафора.
— Напредваш, Ърн. Така че, намерих една дузина роби, които можеха да четат и те седяха в спалнята му нощно време и му шепнеха подбрани откъси, докато той спеше.
— Това свърши ли работа?
— Не знам. Третият роб заби шестинчова кама в ухото му. После, след революцията, новият управник ме пусна от затвора и каза, че мога да напусна страната, ако обещая да не мисля за нищо по пътя до границата. Но, струва ми се, принципно идеята беше много добра.
Ърн раздуха огъня.
— Нужно е малко време да се загрее водата — обясни той.
Брута отново легна на носа. Ако се концентрираше, би могъл да спре потока на знанието. Единственото, което трябваше да направи, беше да успее да не гледа нещата. Дори облак…
… измислен от естествената философия като средство за причиняване на сянка върху повърхността на света, като по този начин предотвратява пренагряването…
… му създаваше безпокойство. Ом спеше дълбоко.
Да знаеш без да учиш, мислеше си Брута. Не. Обратното. Да учиш без да знаеш…
Девет десети от Ом дремеха в черупката му. Останалата част от него се рееше като мъгла в реалния свят на боговете, който е далеч по-малко интересен от света с три измерения, обитаван от по-голямата част от човечеството.
Мислеше си: ние сме малка лодка. Тя може даже и да не ни забележи. Я виж! — Има цял океан. Тя не може да е навсякъде.
Разбира се, тя има много поклонници. Но ние сме само една малка лодка…
Той усещаше мозъците на любопитните риби, които душеха около края на витлото. Което беше странно, тъй като в обичайния ход на нещата, рибите не се славеха с…
— Здрасти — каза Царицата на Морето.
— А!
— Виждам, че все още успяваш да съществуваш, малка костенурке.
— Бутам я криво-ляво — каза Ом. — Няма проблеми.
Последва пауза, която, ако се разиграваше между двама души в света на хората, щеше да премине в прокашляне и сконфузени изражения. Но боговете никога не се сконфузват.
— Предполагам — внимателно каза Ом, — че си търсиш цената.
— Тази лодка и всички в нея — каза Царицата. — Но твоят вярващ може да бъде спасен, какъвто е обичаят.
— Каква полза ще имаш от тях? Един от тях е атеист.
— Ха! Всички вярват, точно накрая.
— Това не ми се струва… — Ом се поколеба. — Честно?
Сега пък Морската Царица млъкна.
— Какво е честно?
— Ами например… принципната справедливост? — каза Ом. Зачуди се защо го каза.
— Звучи ми като човешка идея.
— Те са изобретателни, уверявам те. Но това, което имах предвид, беше… искам да кажа… че те не са извършили нищо лошо, за да го заслужат.
— Заслужат? Те са хора. Какво общо има „заслужаването“ с това?
Ом трябваше да приеме това. Той не мислеше като бог. Това го притесняваше.
— Това е само…
— Осланяш се на един човек прекалено дълго, малък боже.
— Знам. Знам. — Ом въздъхна. Съзнанията се преливаха от едно в друго. Той виждаше твърде много от човешка гледна точка. — Вземи лодката тогава. Щом трябва. Само ми се щеше да е…
— Честно? — каза Морската Царица. Тя се премести напред. Ом я усети навсякъде около себе си.
— Няма такова нещо — каза тя. — Животът е като бряг. И после умираш.
После вече си беше отишла.
Ом се прибра в черупката на собствената си черупка.
— Брута?
— Да?
— Можеш ли да плуваш?
Глобусът започна да се върти.
Брута чу Ърн да казва:
— Ето. Скоро ще потеглим.
— Най-добре наистина да е така. — Това беше Симони. — Там има кораб.
— Това нещо се движи по-бързо от каквито и да е с платна или гребла.
Брута погледна отвъд залива. Лъскав Омниански кораб минаваше фара. Все още беше много далеч, но Брута се втренчи в него с ужас и очакване, които увеличаваха зрението по-добре и от телескоп.
— Движи се бързо — каза Симони. — Не го разбирам — няма вятър.
Ърн огледа гладката повърхност.
— Не може да има вятър там, а да няма тук — каза той.
— Попитах те можеш ли да плуваш? — Гласът на костенурката беше настойчив в главата на Брута.