— Не знам — отговори Брута.
— Мислиш ли, че можеш да го разбереш бързо?
Ърн погледна нагоре.
— О! — рече той.
Облаци се бяха сгъстили над „Безименната Лодка“. Видимо се въртяха.
— Трябва да знаеш! — изкрещя Ом. — А аз си мислех, че имаш съвършена памет!
— Някога цопахме в голямата цистерна на село — прошепна Брута. — Не знам дали това се брои!
От морската повърхност се отдели мъгла. Ушите на Брута изпукаха. А Омнианският кораб продължаваше да се движи насам, като се носеше леко по вълните.
— Как се нарича когато си попаднал в мъртво вълнение, заобиколен от ветрове… — започна Ърн.
— Ураган? — каза Дидактилос.
Светкавица изпращя между небето и морето. Ърн дръпна лоста, който сваляше витлото във водата. Очите му блестяха почти толкова ярко, колкото и светкавицата.
— Ето това вече е сила — каза той. — Впрягане на светкавицата! Мечтата на човечеството!
„Безименната Лодка“ се издигна напред.
— Така ли? Това не е моя мечта — каза Дидактилос. — Аз винаги сънувам гигантски морков, който ме преследва през поле от раци.
— Искам да кажа метафоричен сън, господарю — каза Ърн.
— Какво е метафора? — попита Симони.
Брута попита:
— Какво е сън?
Стълб от светкавица обрамчи мъглата. Вторични светкавици заискриха от въртящата се топка.
— Можеш да го получиш от котки — каза Ърн, изгубен в някакъв философски свят, докато Лодката оставяше бяла диря зад себе си. — Удряш ги с пръчка от кехлибар и получаваш мънички светкавички… ако можех да увелича това един милион пъти, нямаше да има никога повече роби и тогава щяхме да я уловим в буркани и да се справим с нощта веднъж завинаги…
Мълния удари на няколко стъпки от тях.
— Ние сме в лодка с голяма медна топка насред солената вода — рече Дидактилос. — Благодаря, Ърн.
— А храмовете на боговете ще бъдат величествено осветени, разбира се — бързо каза Ърн.
Дидактилос почука с бастуна си по корпуса.
— Хубава идея, само че, никога няма да можеш да събереш достатъчно котки — каза той. Морето се надигна.
— Скачай във водата! — изкрещя Ом.
— Защо? — попита Брута.
Една вълна за малко не преобърна лодката. Дъжд засъска по повърхността на сферата и вдигна гореща струя.
— Нямам време да ти обяснявам! Скачай през борда! За добро е! Довери ми се!
Брута се изправи, като се хвана за скелета на сферата, за да се задържи.
— Сядай долу! — каза Ърн.
— Аз просто излизам — каза Брута. — Може да се забавя малко.
Лодката се разклати под него, когато той полускочи, полупадна във врящото море.
Мълния удари сферата.
Когато Брута изскочи на повърхността, той видя, за един миг, глобусът, който светеше нажежен до бяло, и „Безименната Лодка“ — витлото ѝ почти извън водата, да се отдалечават, плъзгайки се през мъглата като комета. Тя изчезна в облаците и дъжда. Миг по-късно, над шума от бурята, се чу приглушен бумтеж.
Брута вдигна ръка. Ом разкъса повърхността, като духаше морска вода навън през ноздрите си.
— Ти каза, че ще е за добро! — изкрещя Брута.
— Е? Ние все още сме живи! И ме дръж над водата! Костенурките не могат да плуват!
— Но те може да са умрели!
— Искаш ли да се присъединиш към тях?
Една вълна потопи Брута. За един миг светът беше тъмно зелена завеса, която звучеше в ушите му.
— Не мога да плувам с една ръка! — извика той, когато отново се показа над повърхността.
— Ще се спасим! Тя няма да посмее!
— Какво искаш да кажеш?
Още една вълна плисна срещу Брута и нещо го всмука и повлече за робата.
— Ом?
— Да?
— Мисля, че не мога да плувам…
Боговете не са много интроспективни. Това никога не е била характеристика на оцеляването. Способността да ласкаеш, заплашваш и ужасяваш винаги е действала достатъчно добре. Когато можеш да изравниш със земята цели градове, както ти скимне, склонността към тих размисъл и поглед върху нещата от гледна точка на другия рядко са необходими.
Което беше довело, из цялата мултивселена, до това мъже и жени с колосален ум и интелигентност да посвещават целия си живот на служба на божества, които не биха могли да ги победят даже на една кротка игра на домино. Например, Сестра Сестина от Куирм се опълчи на гнева на местен цар и премина невредима по пътека от огън, а предложи философия на разумната етика от името на някаква богиня, единственият истински интерес на която се заключаваше във фризурите, а Брат Зефилит от Клач изостави огромните си имения и семейството си и прекара целия си живот да служи на болните и бедните от името на невидимия бог Ф’рум, по общо мнение считан за неспособен, ако имаше гръб, да го намери с две ръце, ако въобще имаше и ръце. Никога не е било необходимо боговете да са много умни, щом наоколо има хора, които да бъдат вместо тях.