— О, Боже.
— По-добре, отколкото да се удавиш — ободрително рече Ом.
— Не знам. — Брута огледа брега по протежението му. — Има ли някаква вода за пиене?
— Не бих казал — рече Ом.
— Оссори V, стих 3, казва, че ти си накарал жива вода да потече от сухата пустиня — каза Брута.
— Това беше един вид артистична волност — отговори Ом.
— Дори и това ли не можеш да направиш?
— Не.
Брута отново погледна към пустинята. Зад редовете плавей и няколко туфи трева, която изглеждаше сякаш умира още докато растеше, докъдето ти око види, се простираха дюни.
— В коя посока е Омниа? — попита той.
— Ние не искаме да ходим в Омниа — каза Ом.
Брута се опули срещу костенурката. После я вдигна.
— Мисля, че е насам — каза той.
Ом размаха яростно крака.
— Защо искаш да отидеш в Омниа? — попита той.
— Не искам — отвърна Брута. — Но все едно отивам.
Слънцето висеше високо над брега.
А възможно е и да не висеше.
Брута знаеше разни неща за слънцето сега. Те изтичаха в главата му. Ефебианците се бяха интересували много от астрономия. Експлетиус беше доказал, че Дискът е широк десет хиляди мили. Фебриус, който беше наредил роби с бързи реакции и издръжливи гласове из цялата страна на зазоряване, беше доказал, че светлината се движи с почти същата скорост като звука. А Дидактилос беше разсъдил, че, в такъв случай, за да може да премине между слоновете, слънцето трябва да изминава почти трийсет и пет хиляди мили по орбитата си всеки ден, или, казано с други думи, два пъти по-бързо от собствената си светлина. Което означаваше, че в най-добрия случай това, което би могъл да види човек, е само къде е било слънцето, с изключение на два пъти на ден, когато то се настигаше само, а това означаваше, че цялото слънце е частица, по-бърза от светлината, такион, или, както се изразяваше Дидактилос, шибан педал.
Още беше горещо. Безжизненото море сякаш се изпаряваше.
Брута се влачеше, точно над единствената сянка на хиляди мили разстояние. Дори и Ом беше престанал да се жалва. Беше твърде горещо.
Тук-таме парчета дърво се въргаляха в нечистата пяна на края на морето.
Отпред пред Брута въздухът блестеше над пясъка. В средата представляваше тъмно петно.
Той го погледна равнодушно, когато се приближи, неспособен за никаква истинска мисъл. Това не беше нищо повече от отправна точка в един свят на оранжева горещина, който се разширяваше и свиваше във вибриращата мараня.
Още по-наблизо, то се оказа, че е Ворбис.
Беше необходимо много време, докато мисълта проникне в мозъка на Брута.
Ворбис.
Не в роба. Целият разръфан. Само по долна риза. Ноктите — вдълбани. Много кръв. На единия крак. Разпокъсан. Скали. Ворбис.
Ворбис.
Брута се свлече на колене. На следата от прилива една скалби изграка.
— Той още е… жив — успя да каже Брута.
— Жалко — рече Ом.
— Трябва да направим нещо… за него.
— Така ли? Може би ще намериш скала и ще му разбиеш главата в нея — каза Ом.
— Не можем просто да го оставим тук.
— Я да видим!
— Не.
Брута пъхна ръка под дякона и се опита да го вдигне. За своя тъпа изненада той откри, че Ворбис не тежи почти нищо. Дяконовият плащ беше прикривал тяло, което беше само кожа, опъната върху кокали. Брута можеше да го прекърши с голи ръце.
— Ами аз? — захленчи Ом.
Брута преметна Ворбис през рамо.
— Имаш четири крака — рече той.
— Аз съм твоят Бог!
— Да. Знам. — Брута се повлече тежко по брега.
— Какво ще правиш с него?
— Ще го заведа в Омниа — хрипкаво каза Брута — Хората трябва да научат. Какво е направил.
— Ти си луд! Ти си луд! И ти си мислиш, че ще го занесеш до Омниа?
— Не знам. Ще опитам.
— Ах ти! Ах ти! — Ом заблъска с лапа по пясъка. — Милиони хора да има на тоя свят и да се случиш точно ти! Глупак! Глупак!
Брута се превръщаше в трептяща форма в маранята.
— Това е всичко! — извика Ом. — Нямам нужда от теб! Да не мислиш, че ми трябваш? Не ми трябваш! Скоро ще си намеря друг вярващ! Няма никакви проблеми!
Брута изчезна.
— И няма да те гоня! — изпищя Ом.
Брута гледаше как краката му се влачат един след друг.
Беше отминал точката на мисленето вече. Това, което се носеше из пържещия му се мозък бяха разпокъсани образи и фрагменти от памет.
Сънища. Това бяха картини в главата му. Коаксис беше написал цял ръкопис за тях. Суеверните мислеха че това са послания от Бога, но в действителност те се създаваха от самия мозък, изхвърляни навън, когато нощем той сортираше и подреждаше преживяното през деня. Брута никога не сънуваше. Така че понякога… изгубване на съзнанието, докато мозъкът беше зает с подреждането. То беше подредило всички книги. Сега той знаеше без да е учил…