— Де да беше още с нас. Хубаво месо има по тия животинки — каза Дидактилос.
Не беше кой знае каква пещера, просто голяма вдлъбнатина, издялана от безкрайните пустинни ветрове и, много-много отдавна, даже и от вода. Но беше достатъчна.
Брута коленичи на каменния под и вдигна камъка над главата си.
В ушите си чуваше бръмчене, а очните си ябълки чувстваше, като че ли са ги сложили в пясъка. Никаква вода от залез слънце насам и никаква храна от стотици години насам. Трябваше да го направи.
— Съжалявам — каза той, — и стовари камъка отгоре.
Змията го беше наблюдавала много внимателно, но в утринното си вцепенение беше прекалено бавна, за да се изплъзне. Звукът от размахването беше такъв, че Брута знаеше, съвестта щеше да му го напомня хиляди пъти отново и отново.
— Добре — каза Ом до него. — Сега я одери и не прахосвай сока. Запази и кожата.
— Не исках да го правя — каза Брута.
— Погледни го от друга страна — рече Ом, — ако беше влязъл в пещерата без мен, за да те предупредя, сега щеше да лежиш на пода с ходила, големи колкото гардероб. Направи го на другите, преди да са го направили на теб.
— Това даже не е много голяма змия — каза Брута.
— И тогава, докато се гърчиш в неописуема агония, си представяш всички неща, които би направил на проклетата змия, ако пръв я беше докопал — каза Ом. — Е, желанието ти беше изпълнено. Не давай от нея на Ворбис — добави той.
— Той има лоша треска. Не престава да бълнува.
— Наистина ли мислиш, че ще го замъкнеш обратно в Цитаделата и те ще ти повярват? — попита Ом.
— Брат Намрод винаги казваше, че може да ми се има голямо доверие — рече Брута. Той разби камъка в стената на пещерата, за да направи грубо режещо острие и внимателно започна да разчленява змията. — Така или иначе, нищо друго не мога да направя. Не мога просто да го оставя.
— Напротив, можеш — каза Ом.
— Да умре в пустинята?
— Да. Лесно е. Много по-лесно отколкото да не го оставиш да умре в пустинята.
— Не.
— Така правят нещата в Етиката, нали? — саркастично попита Ом.
— Не знам. Аз така ги правя.
„Безименната Лодка“ се поклащаше в едно дере между скалите. Отвъд брега имаше ниска скала. Симони се покатери до нея, до мястото, където философите се бяха сгушили от вятъра.
— Познавам този район — каза той. — На няколко мили сме от селото, където живее един приятел. Единственото, което трябва да направим, е да изчакаме, докато настъпи нощта.
— Защо правиш всичко това? — попита Ърн. — Искам да кажа, какъв е смисълът?
— Чувал ли си някога за страната, наречена Истанция? — попита Симони. — Не беше много голяма. Нямаше нищо, което някой друг да поиска. Беше просто място, където живееха хора.
— Омниа я завладя преди петнайсет години — каза Дидактилос.
— Точно така. Моята страна — каза Симони. — Тогава бях само момче. Но няма да забравя. Нито пък другите. Съществуват много хора, които имат причина да мразят Църквата.
— Видях те да стоиш близо до Ворбис — каза Ърн. — Мислех си, че го пазиш.
— О, да, това правех — отвърна Симони. — Не искам някой друг да го убие, преди да го направя аз.
Дидактилос уви тогата си около себе си и потрепери.
Слънцето беше приковано към медния купол на небето. Брута дремеше в пещерата. В своя си ъгъл Ворбис се мяташе и въртеше.
Ом седеше и чакаше на входа на пещерата.
Чакаше с нетърпение.
Чакаше с ужас.
И те дойдоха.
Дойдоха изпод парчетиите камък и от цепнатините в скалата. Те изникнаха от пясъка, изпопадаха от трептящото небе. Въздухът се изпълни с гласовете им, слаби като шепот на комари.
Ом се наостри.
Езикът, който той говореше, не беше като езика на високите богове. Това трудно можеше да се нарече език въобще. То беше просто модулация на желания и апетити, без съществителни и с едва няколко глагола.
… Искаме…
Ом отговори: — Мой. Те бяха хиляди. Да, той беше по-силен, имаше вярващ, но те изпълваха небето като скакалци. Копнежът им се изля върху него с тежестта на горещо олово. Единственото предимство беше, че малките богове не споделят виждането за съвместна работа. Това беше лукс, който се появява с еволюцията.
… Искаме…
Мой!
Чуруликането се превърна във вой.
Но вие можете да вземете другия — каза Ом.
… Тъп, жесток, ограничен, затворен…
Знам, каза Ом. Но този е мой!
Психическият вик отекна из пустинята. Малките богове побегнаха.
С изключение на един.
Ом усещаше, че той не се беше блъскал в тълпата, а леко беше кръжал над парче побеляла на слънцето кост. Нищо не беше казал.