Лъвовете останали. Винаги се намира нещо, което да изядеш, стига да си достатъчно гладен. На хората все още им се налагаше да прекосяват пустинята. Имаше гущери. Имаше и змии. Не че беше кой знае каква екологична ниша, но лъвовете се държаха за нея като неумолимата смърт, което беше точно това, което се случваше на повечето хора, срещнали пустинен лъв.
Някой вече беше срещнал този.
Гривата му беше сплъстена. Стари белези от рани кръстосваха кожата му. Той се помъкна към Брута като задните му крака се влачеха безполезни.
— Ранен е — каза Брута.
— О, добре. А и има сума ти ядене по него — каза Ом. — Малко е жилаво, но…
Лъвът рухна, а гръдният му кош се надигаше като скара за препечен хляб. Копие стърчеше от хълбока му. Мухи, които винаги могат да намерят нещо за ядене в пустинята, летяха на рояк над него.
Брута остави сабята. Ом заби глава в черупката си.
— О, не — промърмори той. — Двайсет милиона души на тоя свят и единственият, който вярва в мен, е самоубиец…
— Не можем просто да го оставим — каза Брута.
— Можем. Можем. Това е лъв. Лъвовете ги оставят сами.
Брута коленичи. Лъвът отвори едно гурелясало жълто око, твърде немощен, даже да го ухапе.
— Ти ще умреш, ти ще умреш. Няма да намеря никой друг, който да вярва в мен тук…
Брутовите познания по анатомия на животните бяха елементарни. Макар че някои от инквизиторите притежаваха завидни познания за вътрешностите на човешкото тяло, които са недостъпни за всички онези, на които не е позволено да го отварят, докато още работи, на лекарствата като такива се гледаше с лошо око в Омниа. Но някъде, във всяко село, имаше по някои, които официално не наместваше кости и който не знаеше някои неща за определени растения, и който не попадаше в ръцете на Квизицията поради крехката благодарност на пациентите си. А всеки селянин научаваше това-онова. Силният зъбобол може да прегори всичко освен у най-силните във вярата.
Брута сграбчи дръжката на копието. Лъвът изръмжа, когато той го раздвижи.
— Можеш ли да говориш с него? — попита Брута.
— Това е животно.
— И ти си животно. Би могъл да се опиташ да го успокоиш. Защото, ако се развълнува…
Ом се отдаде на съсредоточаване.
Всъщност, съзнанието на лъва не съдържате нищо друго, освен болка — една разпростираща се мъглявина, която побеждаваше дори и нормалния, първичен глад. Ом се опита да обгради болката, да я накара да се отмести… и да не мисли за това какво ще се случи, ако стане. Както изглеждаше, лъвът не беше ял дни наред.
Лъвът изръмжа, когато Брута измъкна острието на копието.
— Омнианско — рече той. — Не е стояло там дълго. Сигурно е срещнал войниците по пътя им към Ефеб. Трябва да са минали наблизо.
Той откъсна още едно парче от робата си и се опита да изчисти раната.
— Ние искаме да го изядем, а не да го излекуваме! — извика Ом. — За какво мислиш? Да не мислиш, че ще ти бъде благодарен?
— Той искаше да му се помогне.
— А скоро ще поиска да-бъде нахранен, помислил ли си за това?
— Той ме гледа трогателно.
— Сигурно никога не е виждал едноседмичната си храна да се разхожда на два крака наоколо му.
Това не беше вярно, разсъждаваше Ом. Брута губеше тегло като айсберг тук в пустинята. Това го държеше жив! Момчето беше двукрака камила.
Брута заскърца към скалистата купчина, черепи и кости шаваха под краката му. Каменните блокове образуваха лабиринт от полуотворени тунели и пещери. Съдейки по миризмата, лъвът живееше там от дълго време, а и изглежда доста често бе боледувал.
Той се вгледа известно време в най-близката пещера.
— Какво толкова очарователно има в една лъвска бърлога? — попита Ом.
— Начинът, по който до нея водят стъпала, струва ми се — отвърна Брута.
Дидактилос усещаше тълпата. Тя изпълваше хамбара.
— Колко са? — попита той.
— Стотици! — каза Ърн. — Седнали са даже на гредите! И… господарю?
— Да?
— Има даже един-двама свещеници! И десетки войници!
— Не се безпокойте — каза Симони, като се присъедини към тях на импровизираната платформа, направена от смокинени варели. — Те вярват в Костенурката, точно като вас. Имаме приятели на неочаквани места!
— Но аз не… — започна Дидактилос безпомощно.
— Тук няма нито един човек, който да не мрази Църквата с цялото си сърце — каза Симони.
— Но това не е…
— Те чакат само някой, който да ги поведе!
— Но аз никога…
— Знам, че вие няма да ни подведете. Вие сте човек на разума. Ърн, ела тук. Тук има един ковач, с когото искам да те запозная…