Дидактилос обърна лице към тълпата. Усещаше горещата, смълчана тишина на погледите им.
Всяка капка продължаваше минути.
Беше хипнотизиращо. Брута се усети, че се е втренчил във всяка нарастваща капка. Почти беше невъзможно да я видиш как нараства, но те растяха и капеха от хиляди години.
— Как? — попита Ом.
— Водата се просмуква надолу след дъждовете — каза Брута. — Събира се в скалите. Боговете не ги ли знаят тия неща?
— Не ни трябва — Ом се огледа. — Да тръгваме. Мразя това място.
— Това е само един стар храм. Тук няма нищо.
— Точно това имам предвид.
Пясък и изпопадала зидария го изпълваха наполовина. Светлина се процеждаше вътре през счупения покрив високо горе, върху наклона, по които те се бяха спуснали. Брута се зачуди колко ли от издълбаните от ветровете скали в пустинята някога са били сгради. Тази сигурно е била огромна, може би могъща кула. И тогава е дошла пустинята.
Тук нямаше шепнещи гласове. Дори и малките богове страняха от изоставените храмове, по същата причина, поради която хората стоят настрани от гробищата. Единственият звук беше спорадичното „пльок“ на водата.
Тя капеше в плитка локва пред нещо което приличаше на олтар. От локвата тя си беше издълбала бразда в плочките по пода чак до една кръгла яма, която изглеждаше така, сякаш е бездънна. Имаше няколко статуи, всичките рухнали; те бяха с груби черти, без какъвто и да било детайл, всяка една — детски глинен модел, изваян от гранит. Далечните стени някога са били покрити с някакъв барелеф, но той се беше разпаднал, с изключение на няколко места, които демонстрираха странни форми, главно състоящи се от пипала.
— Кои са били хората, които са живели тук? — попита Брута.
— Не знам.
— Какъв бог са почитали?
— Не знам.
— Статуите са направени от гранит, но наблизо няма гранит.
— Били са много набожни тогава. Влачили са го по целия път.
— И блокът на олтара е покрит с вдлъбнатини.
— А! Изключително набожни. Това ще да е било да се оттича кръвта.
— Наистина ли мислиш, че са правели човешки жертвоприношения?
— Не знам! Искам да се махна оттук!
— Защо? Има вода, а и е хладно…
— Защото… тук е живял бог. Могъщ бог. Хиляди са го почитали. Усещам го. Знаеш ли? Излиза от стените. Голям Бог. Могъща е била властта му и величествена е била думата му. Армии са вървели напред в негово име, завладявали и убивали. Такива ми ти неща. А сега никой, нито ти, нито аз, никой, не знае дори кой е бил този бог или как се е казвал, или как е изглеждал. Лъвове пият вода от свещените места и онези дребни сепиевидни неща с по осем крака, има едно до крака ти, как им викате, онези с антените, пълзят под олтара. Сега разбираш ли?
— Не — отговори Брута.
— Не те ли е страх от смъртта? Ти си човек!
Брута помисли върху това. На няколко крачки оттам, Ворбис се беше втренчил нямо в парчето небе.
— Той е буден. Само дето не говори.
— Кого го интересува? Не съм те молил за него.
— Ами… понякога… когато съм на дежурство на катакомбите… това е такова място, където не можеш да не… искам да кажа, всичките тези черепи и други подобни… и Книгата казва…
— Виждаш ли — каза Ом, с нотка на горчиво тържество в гласа. — Ти не знаеш. Това е което спира всички да се побъркат, несигурността за това, чувството, че всичко може и да се нареди накрая. Но за боговете е различно. Ние знаем. Знаеш ли онази приказка за врабеца, дето летял в стая?
— Не.
— Всички я знаят.
— Не и аз.
— За живота, дето е като врабец, който лети в стая? И навън няма нищо друго, освен тъмнина? И той лети в стаята и има само един миг на топлина и светлина?
— Има ли отворени прозорци? — попита Брута.
— Не можеш ли да си представиш какво е да си този врабец и да знаеш за тъмнината? Да знаеш, че след това няма да има нищо, което да си спомняш, никога, освен този един единствен миг светлина?
— Не.
— Не. Естествено, че не можеш. Но точно това е да си бог. А това място… това е морга.
Брута се огледа наоколо, към древния, сенчест храм.
— Е… а ти знаеш ли какво е да си човек?
Главата на Ом се втурна назад към черупката за един миг, най-близкото, което можеше да направи вместо свиване на раменете.
— В сравнение с бог? Лесно е. Раждаш се. Подчиняваш се на няколко правила. Правиш каквото ти кажат. Умираш. Забравяш.
Брута се втренчи в него.
— Нещо не е наред ли?
Брута поклати глава. После се изправи и се приближи до Ворбис.
Дяконът беше пил вода от шепата на Брута. Но нещо около него говореше, че той е „изключен“. Вървеше, пиеше, дишаше. Или правеше нещо. Тялото му го правеше. Тъмните очи се отваряха, но като че ли не гледаха към нищо, което Брута може да види. Нямаше усещането, че някой гледа през тях. Брута беше сигурен, че ако си тръгнеше и го оставеше, Ворбис щеше да остане да си седи на напуканите плочи, докато много леко падне назад. Тялото на Ворбис присъстваше тук, но местонахождението на съзнанието му по всяка вероятност не можеше да се посочи на никой нормален атлас.