— Стигнаха само до храната — каза Брута.
— Добре, че ги преодолях — каза Ом. — Не си е за казване какво биха могли да постигнат с млад човек като теб.
Брута се повдигна на лакти.
Ворбис не беше помръднал.
— Опитваха ли се да проникнат и чрез него?
— Предполагам. Не би могло да стане. Нищо не влиза, нищо не излиза. Никога не съм виждал съзнание, толкова обърнато към себе си.
— Ще се върнат ли?
— О, да. Не че имат какво друго да правят.
— Когато го направят, — каза Брута, като се почувства лекомислено — би ли почакал, докато ми покажат виденията на плътските удоволствия?
— Много лошо ти се пише.
— Брат Намрод винаги ги осъждаше. Но аз мисля, че може би, ние трябва да познаваме враговете си, нали?
Гласът на Брута премина в грачене.
— Бих могъл да се справя с видението на пиенето — рече той, уморено.
Сенките бяха дълги. Той се огледа удивено наоколо.
— Колко време се опитваха?
— Цял ден. А и са настойчиви, дяволите. Досадни са като мухи.
Брута научи защо на залез слънце.
Той срещна Свети Унгулант, пустинникът — приятел на всички малки богове. Навсякъде.
— Хубаво, хубаво — каза Св. Унгулант. — Нямаме много посетители тук горе. Прав ли съм, Ангус?
Той се обърна към въздуха до себе си.
Брута се опитваше да пази равновесие, тъй като колелото на каруцата се заклащаше опасно всеки път, когато той мръднеше. Бяха оставили Ворбис седнал в пустинята на двайсет стъпки по-надолу, стиснал колене и забил поглед в нищото.
Колелото беше забито точно на върха на тънък прът. Беше широк точно, колкото един човек да легне неудобно. Но Св. Унгулант изглеждаше предназначен да лежи неудобно. Той беше толкова слаб, че даже скелетите биха казали: — Не е ли слаб? Носеше някакъв вид минималистична набедрена превръзка, доколкото беше възможно да се разбере под брадата и косата.
Беше се оказало доста трудно да пренебрегнеш Свети Унгулант, който рипаше нагоре-надолу по върха на пръта си с крясъци „Уу-а-а!“ и „Насам!“. На няколко крачки оттам имаше съвсем малко по-малък кол, със старомоден клозет с издълбан на вратата полумесец. Само защото си пустинник, казваше Свети Унгулант, не означава, че трябва да се откажеш от всичко.
Брута беше чувал за пустинниците, които бяха един вид еднопосочни пророци. Те отиваха в пустинята, но не се връщаха обратно, като предпочитаха отшелническия живот в мръсотия и лишения, мръсотия и свети размишления, и пак мръсотия. На мнозина от тях им харесваше да правят живота си даже още по-неудобен като се зазиждаха в килии или живееха, доста подходящо, на върха на някой прът. Омнианската Църква ги насърчаваше, водена от мисълта, че е най-добре да държи лудите колкото се може по-надалеч, където те няма да могат да създават никакви проблеми и където обществото ще се погрижи за тях, доколкото то се състои от лъвове, мишелови и мръсотия.
— Мислех си да добавя още едно колело — каза Свети Унгулант — точно ей-там. Да улавям утринното слънце, де.
Брута се огледа. От всички страни се простираше само гладка скала и пясък докъдето поглед стига.
— Не улавяш ли слънцето навсякъде и непрекъснато? — попита той.
— Но сутрин е много по-важно — каза Свети Унгулант. — Освен това, Ангус казва, че би трябвало да си имаме и вътрешен двор.
— Би могъл да прави барбекю на него — каза Ом, вътре в главата на Брута.
— Хм — каза Брута. — На каква… точно… религия… си светец?
Изражение на неудобство премина по много малкото количество лице между веждите и мустаците на Свети Унгулант.
— Ъ. На никоя, в действителност. Всичко това всъщност беше по-скоро грешка — каза той. — Родителите ми ме кръстили Севриан Ваддеус Унгулант, и тогава, един ден, разбира се, много забавно, някои обърна внимание на инициалите. След това, всичко вглеждаше неизбежно.
Колелото се люлееше леко. Кожата на Свети Унгулант беше почти черна от пустинното слънце.
— Трябваше да науча отшелничеството в движение, разбира се — каза той. — Учех се сам. Изцяло самоук съм. Не можеш да намериш отшелник, който да те научи на отшелничество, защото, разбира се, това разваля цялата работа.
— Ъ… но нали тук е… Ангус? — попита Брута, като се загледа в мястото, където си мислеше, че се намира Ангус, или поне където мислеше, че Свети Унгулант мисли, че е Ангус.
— Сега той е ей тук — остро каза светецът, като посочи друга една част от колелото. — Но той не се занимава с никакво отшелничество. Той не е, как да ви кажа, обучен. Просто ми е компания. Честна дума, щях съвсем да се побъркам, ако го нямаше Ангус да ме ободрява през цялото това време!
— Да… предполагам, че би се побъркал — каза Брута. Той се усмихна към празното пространство, за да покаже съгласие.