Мерин се опитва да си спомни дните непосредствено след отвличането на Себастиан. Телефоните им винаги бяха заредени и до тях. Единственото, което правеха по цял ден, беше да чакат обаждане за откупа, но такова така и не получиха. Освен ако… Съобщението можеше да значи много неща, но отговорът на Дерек беше мигновен, което значеше, че съпругът ѝ знае точно какво трябва да направи.
Дерек е наясно какво ще се случи, ако не играе по правилата им.
Четвърт милион долара не са нищо за тях. Парите са точно на едно обаждане, една банкова сметка, един превод и един имейл разстояние. Няма да повлияе на финансовото им състояние изобщо, което вероятно е и причината похитителите да поискат толкова малко пари. Такава сума е лесна за изтегляне, без да вдига излишен шум.
Мерин си поема дълбоко въздух.
Край. Край на преструвките. Край на тайните. Край на лъжите. Време беше да поговори с единствения човек, който имаше отговори на въпросите ѝ. Общият знаменател.
Мерин седи в кухнята и пие кафе, докато чака Дерек. Срещите му бяха приключили по-рано, отколкото очакваше, и беше успял да хване и по-ранен полет за Сиатъл. Преди трийсет минути ѝ писа, че е кацнал — жест, който правеше и преди, когато бяха щастливи. Преди да им се случи всичко това. Не си беше взел куфар, нито колата си, следователно му бяха нужни не повече от трийсет минути да се прибере.
Мерин изважда малката касова бележка, която беше намерила на пода на гардероба си преди три дни, и се обажда на номера, посочен на гърба ѝ.
— „Съншайн“ таксита — отговаря диспечерът още на първото позвъняване. — За къде ще пътувате?
— Здравейте, преди няколко дни взех едно от вашите таксита, но мисля, че съм си забравила портмонето в колата. — Мерин лъже, но това не я притеснява.
— Какъв е номерът на касовата ви бележка?
Мерин продиктува осемцифровия номер в десния ъгъл на парченцето хартия.
— Било е такси номер четиристотин и две — отговаря диспечерът. — Една секунда, ще проверя дали някой е декларирал изгубени вещи. Не, няма нищо.
— Тогава съм почти сигурна, че все още е в колата — настоява Мерин. — Има ли възможност да ме свържете с шофьора?
— Нямаме такава практика — отговаря диспечерът. — Мога да му се обадя и да попитам дали е намерил нещо в колата, но ще трябва да ви помоля да изчакате. Как се казвате? И как изглежда портмонето ви?
— Ъ… Сейди. — Мерин му казва първото име, което ѝ хрумва. — Портмонето е червено с… ъ… със златна закопчалка.
Така или иначе няма значение, защото няма никакво портмоне, а дори и да имаше, то не е на Сейди.
— Един момент. — Телефонът изщраква и зазвучава тиха музика, докато диспечерът не отговаря отново: — Госпожо, още ли сте на линия? Шофьорът не вдига, но навигацията показва, че кара в момента. Може ли да му изпратя номера ви и да го помоля да ви се обади, когато приключи с клиента?
— Да, моля. — Мерин е раздразнена, че не са направили това още от самото начало, но не казва нищо повече. — Записвате ли?
Тя му дава номера на мобилния си и затваря. Не е сигурна какво точно търси, но знае, че някой е бил в дома ѝ около девет вечерта през онази събота. Всъщност има предположение кой точно е бил, но ако предположението е вярно, то значи, че любовницата на Дерек е изчезнала малко след като е влязла с взлом у тях. Макензи не си е била в стаята, когато съквартирантът ѝ се е прибрал в два през нощта, което значи, че младата жена е изчезнала в прозорец от четири часа.
Въпросът е дали наистина е влизала в дома им? А какво се е случило след това?
Някой звъни на входната врата.
Намръщена, Мерин допива кафето си и тръгва към антрето. Поглежда през шпионката и издишва шумно, когато вижда кой стои от другата страна. Тя отваря вратата и пребледнява. Завива ѝ се свят, но Ванеса Кастро успява да я хване, преди да се строполи на земята.
— Не съм намерила Себастиан — казва ѝ детективката. — Всичко е наред. Дишай.
Мерин успява да се изправи, но все още трепери като лист и ѝ трябват няколко секунди да се успокои. Обажданията на Ванеса Кастро я ужасяват, но да я види, застанала пред вратата, беше стотици пъти по-страшно. Господи, липсват ѝ дните, в които с Кастро си кореспондираха само с имейли.
— Какво правиш тук?
— Имам нова информация и мислех, че трябва да си поговорим. Не може да чака. — Кастро наднича над рамото ѝ. — Сама ли си?