През всичките над шестнайсет месеца, през които Себастиан беше при нея, Лорна се грижеше за него. Хранеше го. Къпеше го. Четеше му книги. Намери му играчки. Всеки ден го извеждаше навън и го оставяше да лудува на чист въздух и слънце. Постоянно му говореше за Мерин, че майка му го обича, колко ѝ липсва и че ще дойде да го вземе при първа възможност. Не беше споменавала много Дерек, защото беше вярвала, че той е злодеят насилник, но в същото време не е искала да го обижда.
Сега кракът ѝ вече беше по-добре. Беше се възстановила успешно от операцията на тазобедрената става още миналата година, а другите заболявания, които си мислеше, че има, се оказаха просто лъжи. Сал е прибягвал до тях, за да обясни защо се прибира толкова често в Просър, а всъщност е наглеждал Себастиан. Огнестрелната рана в ръката ѝ беше по-скоро одраскване; по-сериозна беше раната на главата, която беше получила, докато се боричкаше със сина си, за да му вземе пистолета. Беше претърпяла друга операция и все още се намираше под наблюдение в болницата.
Мерин сяда и оставя платнената чанта на пода до себе си. Не е толкова тежка, но е някак неудобна и тя е доволна, че не трябва да я носи повече. Макензи сяда срещу нея и оставя мокрия парцал, с който бе чистила досега, на масата помежду им като някаква своеобразна микрофибърна преграда.
— Изглеждаш ужасно — започва Мерин.
— Ъ… благодаря — отвръща Макензи, но след това свива рамене. — Предполагам, че го заслужавам. Откакто ме изритаха от апартамента, спя по диваните на познати и непознати. Човекът, при когото спах снощи, има куче, което мрази котки и нито един от двама ни успя да дремне. — Тя навежда глава и маха няколко котешки косъма от блузата си. — Как е синът ти?
— Той е великолепен — казва Мерин. — Всъщност идвам заради него.
Макензи видимо се напряга.
— Не разбирам.
— Вероятно Сал, извинявам се, Джей Ар, ти е казал, че бях наела един мъж да те убие. — Гласът на Мерин е тих, но изречени, думите звучат едновременно смешни и ужасяващи. — Разбира се, сега знам, че той никога нямаше да го направи. Бях измамена от измамник. Но ако трябва да съм честна, а аз имам чувството, че мога да ти се доверя, наистина те исках мъртва. Вече бях загубила сина си и имах чувството, че се опитваш да ми отнемеш единственото семейство, което ми е останало. Не бях на себе си, меко казано.
Макензи кимва едва доловимо, но Мерин го улавя.
— Чувала ли си се с Джулиан? — пита тя.
Макензи поклаща глава.
— Не и откакто направи снимките за откупа. Джей Ар подозираше, че Джулиан ще го прецака и ще изчезне с парите от теб, и явно той е направил точно това. — Добрата новина е, че не те прецакаха с още двеста и петдесет хиляди.
Мерин побутва платнената торба с крак към Макензи.
— Да, наистина е добра новина. Иначе нямаше да съм тук, за да ти ги дам.
Макензи се намръщва. Поглежда към торбата, а после обратно към Мерин.
— За какво говориш? — Оглежда се. — Това някакъв номер ли е?
— Не е номер — казва Мерин. — Платих да те убият и независимо от всичко, фактът, че те исках мъртва — остава. Промених си решението и го отмених. Въпреки това, не бях права и не мога да живея с тази мисъл. Особено сега, когато синът ми е при мен.
Макензи понечва да каже нещо, но остава безмълвна.
Мерин се изправя.
— И така, опитвам се да поправя грешката си. Можехме да те обвиним в изнудване, но Дерек каза на полицията, че вярва, че и ти си жертва в тази ситуация. Лично аз не го вярвам. Мисля, че просто се чувства гузен. Мисля, че си интелигентна млада жена и много добре си знаела какво причиняваш на богатите мъже, чиито пари вземаш. Честно казано, от една страна, имам чувството, че те поощрявам за това, че си ужасен човек, който се опита да ми съсипе живота. Но вечер искам да заспивам с чиста съвест, знаейки, че поне съм се опитала да поправя лошото, което съм направила. Платих четвърт милион долара, за да те убият, и сега ти плащам същата сума, за да се реванширам. Задръж парите, дари ги, изгори ги — не ме интересува.
Макензи е като вцепенена и продължава да се взира в Мерин. Все още очаква, че всичко е лоша шега.
— Пък и — продължава Мерин, — отнесла си се с внимание и грижа към сина ми. Бас ми каза, че си останала с него през цялото време във винарната. Държала си ръката му, прегръщала си го, когато е бил уплашен, и си му казвала, че всичко ще се оправи. Той те харесва. Нарича те „дамата с розовата коса“. Казва, че си му приятелка. Затова добавих и нещо от себе си.