Макензи преглъща.
— Той е изключително мило дете — започва тя несигурно. — И… благодаря. За това. Майка ми е болна. Това… тези пари ще помогнат.
— Моля. Между другото, трябва да си боядисаш косата пак розова. Отиваше ти.
Мерин оставя торбата на земята и тръгва към изхода. Представя си изражението на младата жена, когато отвори чантата и върху пачките види обувките „Лубутен“, на които се беше любувала, когато влезе с взлом в къщата на Мерин.
И така, карма, сега сме квит.
Глава 34
Първият вторник на месеца е. Мерин спира на паркинга пред „Големите дупки“. Не може да си спомни последния път, когато се е чувствала притеснена заради сбирка на групата. Може би само първия път, но тогава беше смачкана от тъгата и шока. Вижда, че колата на Саймън е вече там, както и тази на Лайла. На Франсис също, разбира се. Също така Джейми, новодошлата, до чиято кола Мерин паркира.
Поддържа връзка с всеки поотделно, откакто им съобщи новините месец по-рано. Тя и Дерек бяха отказали всякакви интервюта, но бяха направили официално изявление, за да благодарят, че синът им се е завърнал невредим. Не е сигурна, че хората от групата биха искали да я видят днес. Франсис го беше предложила, но на този етап тя има различен емоционален свят в сравнение с другите.
Също като Мерин.
Тя поглежда Себастиан в огледалото за обратно виждане. Той седи в детското си столче и ѝ се усмихва, когато я забелязва. Мерин отвръща на усмивката му.
— Готови ли си, миличък?
— Искам поничката с пръчици в цветовете на дъгата — отговаря той. — Ще има ли играчки?
— Не знам. — Мерин откопчава колана си и слиза. — Може би няма да има. Но със сигурност ще намерим понички. Всякакви видове. Няма да се задържаме дълго. Просто ще кажем „здрасти“ набързо. Тази среща е за възрастни, но Франсис иска да се запознаете.
— Коя е Франсис?
— Моя приятелка. Тя е милата госпожа, която е собственичка на магазина за понички. — Мерин разкопчава колана му и го сваля от столчето.
Двамата се хващат за ръце интуитивно и тръгват през паркинга. Невероятно е как дори след шестнайсет месеца раздяла те знаят как да намерят път един към друг.
— Тя има ли деца? — пита той с надежда.
— Имала е — казва му Мерин, а Себастиан не я разпитва повече.
Мерин отваря вратата. Зад плота няма никого и както обикновено по това време на деня, има само няколко редовни клиенти, седнали в предната част. Хората ги заглеждат, когато минават покрай тях, и тя им отвръща с топла усмивка.
Когато стига до задната стаичка, Мерин си поема дълбоко въздух и натиска бравата. Надява се, че е за добро. Надява се, че няма да нарани никого.
— ИЗНЕНАДА! — извикват всички и Себастиан подскача, а ръката му се изплъзва от нейната.
Мерин го поглежда загрижено, но няма нужда да се притеснява, защото синът ѝ е във възторг. Той пляска с ръчички и се смее на глас при вида на десетината балони с хелий, които са се залепили към тавана, а цветните им връзки висят до земята. В средата на стаята има купчина подбрани понички и торта „Пес патрул“ със синя и бяла глазура. Огромна табела със съвсем простичък надпис виси над нея.
Себастиан.
Франсис се спуска към тях и ги задушава с прегръдките и целувките си. След това е ред на насълзения Саймън, който е последван от Джейми и срамежливата ѝ усмивка, а най-накрая и Лайла, която е довела двете си по-малки деца.
А музиката и подаръците!
— Има толкова много подаръци, мамо!
Себастиан се стрелка към поничките и грабва тази най-отгоре, поръсена с пръчици, след което я подава на едно от децата на Лайла.
Мерин се притесняваше, че срещата им със завърналия се Себастиан ще е трудна за тях, макар да я убеждаваха по телефона, че всичко ще е наред. Сега разбира, че наистина е така. Всички те са родители. Независимо дали собствените им деца са тук, или не, те искрено се радват, когато покрай тях има друго дете, особено такова, което са обсъждали толкова много. Дете, което са се надявали да бъде намерено. Дете, за което са се молили.
Франсис внимателно стисва ръката ѝ.
— Дерек не дойде?
— Не — отговаря Мерин. — Не се чувства комфортно на събиранията на групата. Чака ни вкъщи. Имаме кино вечер. „Цар лъв“.
— А всичко наред ли е между вас?
— Да — отвръща Мерин. — Трябва да е. Заради Бас. И двамата сме у нас, което ни се отразява добре. Засега. Не знам накъде да поемем оттук нататък, но има време да решим. Все още се обичаме. Приятели сме. В пълно съгласие сме за всичко, което е свързано със сина ни. В този момент това е единственото, в което съм сигурна.