Взема телефона си и набира номера на Сал. Той вдига, но на блутут устройството в колата му трябва секунда, за да се свърже, и Мерин осъзнава, че Сал шофира.
— Хей, на път ли си? — пита го.
— Да. Всичко наред ли е? — отговаря той.
Размяната на реплики е кратка, но всичко вече е различно. Сал сякаш се подготвя за това, което тя има да му каже, но Мерин не е готова да отваря тази тема. Не още.
— Искам да ме запознаеш с твоя човек. Ако наистина си сериозен.
Отговорът му идва почти веднага. Този път обаче не казва, че се е шегувал, както тя почти очакваше:
— Няма нужда, Мер. Аз ще говоря с него от твое име.
— Не. — Тя се приближава до прозореца на спалнята и се заглежда навън. Слънцето е залязло и дърветата хвърлят тъмни сенки върху тревата в градината ѝ. — Искам да говоря с него очи в очи. Няма да го направя, ако не мога да го видя лично. Не е редно.
Тишина. Знае, че я е чул, защото я е оставил на високоговорител.
— Добре, ще уредя срещата — съгласява се най-накрая Сал. — Ще тръгна утре към шест, което значи, че ще съм там около девет. Ще уредя да се видим…
— Не ние, а аз. Трябва да отида сама, Сал. Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе ще се откажа.
Чува се отстрани какво говори и ѝ хрумва, че може би е по-добре да изчака до утре. Може би е по-добре, че има възможност да се откаже, защото това, което възнамерява да направи, е пълна лудост. Секундите минават, а Сал продължава да мълчи. Мерин знае, че не е затворил. Може да чуе двигателя на колата като мек бял шум, примесен с тихото ехо на блутут връзката. Чуди се дали той съжалява, че въобще е споменал нещо по темата. Дали съжалява, че е този, който я е повел по този опасен път. Сал винаги е бил малко нетрадиционен, анархист и дори разбойник, докато Мерин следваше правилата.
— Ще ти се обадя по-късно.
Сбогуването им е кратко и изпълнено с неизречени думи. След час ѝ изпраща кратко съобщение.
В полунощ. Франкенщайн. И ела трезвена.
Глава 10
Терминалът отказва кредитната карта на Макензи Ли. Засрамена, тя поглежда назад към Дерек, който седи в сепарето и преглежда имейлите на айфона си; не усеща, че тя го гледа. Той никога не забелязва погледа ѝ върху себе си. Не са в такъв синхрон.
— Опитайте пак. — Макензи се обръща към продавача и влага цялата си воля в тона си, така че да прозвучи объркана.
Идеята да дойдат тук беше нейна, за да му покаже, че не е нужно винаги да харчи много пари заради нея. Също така искаше и да му напомни точно какво го е привлякло у нея в началото. Само че няма как да се върне на масата с празни ръце. Не може да му признае, че няма пари. Когато излязат и тя поръчва, той винаги ѝ дава пари да плати, но тази вечер е разсеян, а Макензи не може да се накара да го помоли за помощ. Трябва сам да реши да ѝ даде.
Продавачът в „Макдоналдс“, който едва ли има и петнайсет години, ѝ хвърля подозрителен поглед изпод козирката на шапката си. Макензи отново прокарва картата през ПОС терминала, но екранът пак изписва, че трансакцията е отказана.
— Съжалявам, госпожо. Трансакцията не е одобрена. Имате ли друга карта?
Първо, малкият може да си завре тъпото „госпожо“ в задника, защото не му е никаква госпожа. Само на двайсет и четири е, по дяволите! Второ, не, няма друга карта. Достигнала е кредитния лимит на всичките си кредитни карти. Беше взела две, като за тази беше кандидатствала преди месец, въпреки че имаше ниски лимити и висока лихва. Нямаше как да я е използвала толкова много… а може би все пак го беше направила. Със сигурност щеше да знае, ако си беше направила труда да отвори писмото от банката с движенията по сметките ѝ. Само че не му беше обърнала внимание и то си стоеше непокътнато на плота в кухнята, редом с другите пликове с неплатени сметки.
Жената след нея с двете енергични внучета въздъхва с нетърпение, тропва с крак и им се скарва, че ако не се спрат, ще ги изпрати при баща им. Цялата ситуация нямаше да е толкова унищожително унизителна, ако наоколо имаше повече клиенти, звуци и продавачи. Макензи много ясно вижда раздразнението, изписано по лицето на гимназиста, който я обслужва. Малкият вероятно имаше повече джобни, отколкото тя пари в банковата си сметка.
Веднъж Дерек ѝ беше споделил, че бедността, в която е израснал, го е направила мъжа, който е днес. Чудесно за него. За нея обаче цялото преживяване е повече от неприятно и тя се надява, че магистърската ѝ програма, която между другото не беше от най-практичните решения откъм финансова гледна точка, щеше да промени нещата. Разбира се, че ѝ се иска да е като останалите си приятели художници, които не се интересуват колко пари изкарват. Но когато си затънал в заеми и задължения, а майка ти е развила алцхаймер и се нуждае от скъпи грижи в сравнително скъп хоспис, разликата между поръчка от „Макдоналдс“ и пакет инстантни спагети за долар, е от тук до небето.