— Можеш просто да се разведеш с него, нали знаеш? — Думите на Джулиан я хващат неподготвена. — Не е най-бързият изход от ситуацията, но поне не рискуваш нищо. Познавам страхотен адвокат, с когото мога да те свържа срещу малка сума, разбира се. Ще изрови всяка една тайна на съпруга ти и ще се погрижи да получиш всичко.
Мерин примигва.
— За какво говориш?
Няма да има развод. Разводът е грозно, неприятно нещо, а накрая Дерек ще е свободен да бъде с Макензи Ли, или която друга срещне след нея. Мерин щеше да е единствената губеща. В интерес на истината, най-вероятно щеше да остане на улицата, точно като Тиа. Не, Мерин не може да си позволи да загуби повече. Не ѝ ли стига това, което е загубила досега?
— Просто казвам, че все още е опция — вдига рамене Джулиан. — Защото, ако решиш да си стиснем ръцете за това, за което говорим, винаги има рискове. Дори да изглежда като инцидент, все пак е смърт, и съпругът, в твоя случай съпругата, е първият заподозрян. Полицията може да се намеси. Ще последват аутопсия и въпроси, а мъжът ти не е без известен…
— Извинявай, но за какво става дума? — Не възнамеряваше да го прекъсва, но е объркана. — Не съм тук заради Дерек. Той ми е съпруг.
На косъм е да добави „и бащата на сина ми“, но се улавя навреме и не го казва. Сега Джулиан изглежда наистина объркан. Нещо повече, изражението му е на човек, който няма представа за какво става дума, а типове като него не се озовават в такава ситуация често.
— Значи не искаш съпругът ти да умре?
— Разбира се, че не. — Тя вдига телефона и екранът светва в цялата гола слава на Макензи. — Дерек не е проблемът в случая. Тя е.
Джулиан се обляга на стола си, претегляйки я с поглед.
— Сал ми каза друго.
— Тогава общият ни приятел не е разбрал правилно.
По дяволите, Сал! Мерин не се и съмнява, че на него му се иска тя да се отърве от Дерек, но Мерин никога не би наранила съпруга си. Той е баща на Себастиан, а тя никога не би посегнала на бащата на сина си. Тя се взира в снимката, докато телефонът не се заключи отново, и ругае Сал наум.
— Проблем ли ще е за теб?
— Не. Всъщност, може да улесни нещата малко. — Усмивката му се е прокраднала обратно на лицето му.
Двамата млъкват, но Джулиан я гледа сякаш с нови очи. Беше дошъл на тази среща, мислейки си, че иска мъжа си мъртъв, но в действителност онази жена се опитваше да разруши живота на Мерин. Онази жена се опитваше да ѝ открадне малкото, останало от семейството. През последните четиринайсет часа въображението на Мерин беше обрисувало смъртта на Макензи по десетки различни, и най-вече болезнени, начини. Беше я удрял автобус, бяха я бутнали от прозорец, беше паднала в огромна дупка, бяха я бутнали в пропаст и още много други. Всяка версия караше Мерин да се чувства малко по-добре.
Едно от сепаретата, където са се настанили групичка шумни колежани, избухва в гръмък смях. Явно са приключили с вечерята си. Има три момчета и две момичета, но Мерин се взира в момичето с дълга кестенява коса и блестящи очи, което очевидно е влюбено в красивия, уверен младеж, който седи до нея. Това беше Мерин с Дерек преди двайсет години, повечето от които бяха чудесни. Само последната беше жив ад.
— Все още го обичам — казва повече на себе си, отколкото на Джулиан.
Той изважда лъскава брошура от вътрешния джоб на якето си и ѝ я подава. Брошурата е на „Райз“, местен център за помощ на жени и деца, жертви на домашно насилие. Съвсем истинска благотворителна организация, към която Мерин си спомня, че е правила дарения, защото всяка година по коледните празници получава благодарствена картичка от тях. В долния край на брошурата е написано число с шестнайсет цифри, което видно е банкова сметка. Мерин потреперва. Джулиан наистина има сериозни връзки, ако знае как да изпере пари през съвсем законна благотворителна организация.
— Това е последният път, в който се виждаме или говорим — подхваща той. — Ще счета, че си съгласна да продължим с плана, когато преведеш цялата сума на тази сметка. Няма нужда да знаеш подробностите. Няма да знаеш нито кога ще го направя, нито как — нищо. И не забравяй, не връщам пари. Разбрахме ли се?
Джулиан за първи път се повтаря.
— Разбрахме се.
— Давам ти малко време да помислиш дали наистина искаш да го направиш. Ако до утре в девет сутринта не си изпратила парите, ще счета, че сделката отпада.
— Ами ако не мога да взема решение толкова бързо?
Той я изучава, а усмивката не слиза от устните му.