— Какво не се е случило? Те или ние?
Сал не отговаря. Мерин го забелязва чак сега.
— Сал, ядосан ли си ми?
— Не съм ядосан на теб. — Той извърта глава и се взира в стената, после въздиша. — Добре. Може би малко. А може би съм по-скоро наранен. Чувствам се някак… използван.
— Сал! — Тя едва се сдържа да не се засмее. Това беше последното, което очакваше да чуе от него. — Използван? Наистина ли?
— Да, малко. — Сал повдига вежда. — Какво? Нима е толкова трудно да повярваш? Сякаш мъжете не може да се чувстваме използвани и захвърлени като вчерашен вестник?
— И ми го казваш ти? С всичките ти неангажиращи връзки… — Мерин също повдига вежда, опитвайки се да разведри обстановката.
— С теб никога нямаше да е неангажиращо — прошепва той. — Знам, че го знаеш. Знаеш, че не мога да ти откажа. Защото за мен си всичко друго, но не и еднократна свалка. Ти се възползва от този факт, Мерин. От мен. Но те разбирам. Спомняш ли си какво ми каза след смъртта на баща ми? Каза ми, че наранените хора… нараняват други хора.
Двамата се взират един в друг и за няколко секунди по лицето му се изписва цялата болка, която изпитва.
— Да, чух го от предаването на Опра — казва Мерин и те се засмиват.
Смехът успява да разсее напрежението.
— Прав си. — Мерин го знае. — Всичко, което каза, е абсолютно вярно. Трябваше да се спра, но имах нужда да го направя. Да знам, че някой ме желае, че съм красива и… значима. Ти винаги ме караш да се чувствам по този начин. И винаги ще те обичам заради това.
— Като приятел — добавя Сал.
— Повече от приятел. — Това е истина. — Много повече от приятел. Но не… не като съпруг.
Той кимва бавно:
— Да, добре, разбирам.
— Моля те, не ме изоставяй, Сал. Сърди ми се колкото искаш, но моля, те, не ме изоставяй. Няма да го понеса.
— Никога няма да те изоставя. — Той не я поглежда в очите, но стисва ръката ѝ.
— Значи помежду ни всичко е наред? — пита тя.
Погледът му най-накрая среща нейния и Сал се усмихва, но усмивката не стига до очите му.
— Стига, мацко. Винаги е наред.
— Тогава може ли да ми направиш една услуга? Може ли отново да се свържеш с Джулиан, след като си тръгна, и да потвърдиш, че не ѝ е направил нищо? Моля те, направи го заради мен.
— Вече ти казах… — подхваща Сал, но спира. — Знаеш ли какво? Няма да е проблем. Ако ще ти помогне да спиш по-спокойно. — Той прави кратка пауза. — Какво друго ти каза детективката? Има ли новини за Себастиан?
— Никакви. — Този път Мерин въздъхва раздразнено. — Не е ставало дума за него, но когато ми се обади, едва не припаднах. Обикновено ми изпраща имейли. Бях убедена, че ще ми съобщи някакви ужасни новини.
Двамата отново потъват в мълчание. Телефонът ѝ извибрира и Мерин вижда, че е съобщение от Дерек.
Кога ще се прибереш? Ще правя пуканки. Не искам да гледам „Странни неща“ сам.
Съобщението я кара да се усмихне.
— Трябва да тръгвам — казва тя на Сал.
Той заобикаля бюрото си, за да я прегърне. Тя го притиска към себе си, но има чувството, че му разбива сърцето за втори път. Иска ѝ се да може да си върне думите назад. Мерин наистина съжалява, че са спали заедно. Но не заради това, което бяха направили, а защото знаеше как ще го приеме.
Затваря вратата на офиса му след себе си и се сблъсква с Джини в коридора. Сервитьорката току-що е излязла от тоалетната, а косата и гримът ѝ изглеждат освежени. От нея се носи силен аромат на парфюм.
— Хей. — Джини изглежда кисела. — Сал още ли е в офиса?
— Да, там е. — Мерин я подминава. — Изцяло твой е.
— Забавна си — отвръща ѝ по-младата жена.
Мерин се спира за секунда. Тонът на Джини е студен, а очите ѝ я пронизват като кинжали.
— Сал никога няма да бъде ничий — допълва Джини.
Глава 25
Погребението на Томас Пайн се състои в църквата „Свети Августин“ — същото място, където Мерин се беше запознала с Франсис, Саймън и Лайла. Параклисът е достатъчно голям и може да побере около стотина души, но на първите редове са се настанили едва трийсет човека. Вторник сутринта е и навън вали.
Мерин не знае какво да каже на Франсис. Лайла и Саймън вече са се срещнали и я изчакват, за да влязат заедно. Франсис е пребледняла, но погледът ѝ е ясен. Носи свободна черна рокля, черно шалче и черни обувки, а дългата ѝ посивяла къдрава коса е оставена да пада свободно. За първи път, откакто се познават, Франсис си е сложила и бледорозово червило, което придава цвят на бузите ѝ. Прегръща приятелите си един по един, давайки им възможност да ѝ кажат по няколко думи. Приема съболезнованията им с усмивка и те разбират, че се радва на присъствието им.