Поседяхме известно време, притискайки качулката към раната на Дарил. Той настояваше, че е добре и да го оставим на мира, а Ван му казваше да лежи неподвижно, за да не му нарита задника.
— Защо не се обадим на 911? — предложи Хулу.
Почувствах се като идиот. Извадих телефона си и набрах цифрите. Звукът, който се чу, дори не беше „заето“, а по-скоро предсмъртен писък на телефонната система. Подобно нещо се чува, когато три милиона души звънят на един номер. На кого му трябват ботмрежи, като има терористи?
— Ами Уикипедия? — отново се обади Хулу.
— Като няма сигнал, няма нет.
— Ами те? — Дарил посочи към улицата. Вдигнах поглед с надеждата да зърна полицай или парамедик, но нямаше никого.
— Всичко е наред, приятел, дръж се.
— Не, идиот такъв! Говоря за полицаите в колите? Ето, там!
Беше прав. През пет секунди край нас профучаваше линейка, патрулка или пожарна. Те можеха да ни помогнат. Наистина бях идиот.
— Нека те преместим така, че да се виждаш — казах на Дарил.
Ванеса не хареса идеята, но се съмнявах, че в такъв ден полицаите ще спрат пред хлапе, размахващо шапката си. Но ако видеха ранения Дарил, можеше да решат да помогнат. Поспорихме малко, но Дарил разреши нещата, като се надигна и тръгна към Маркет Стрийт.
Първата линейка, която мина, дори не намали. Нито патрулната, нито пожарната, нито следващите три патрулни. Дарил се влошаваше. Беше пребледнял и дишаше тежко. Суитшъртът на Ван беше подгизнал от кръв.
Писна ми да ни подминават. Когато се зададе следващата кола, изскочих на улицата и замахах с ръце, крещейки да спрат. Машината намали и чак в този момент забелязах, че не е патрулна, линейка или пожарна.
Беше военен джип, нещо като брониран хамър, но без опознавателни знаци. Колата спря рязко, а аз отскочих назад и паднах на асфалта. Чух, че вратите се отварят, и мярнах крака, обути в кубинки. Вдигнах поглед и видях мъже с бойни униформи, солидни автомати и противогази със затъмнен визьор.
Преди да реагирам, оръжията им се насочиха към мен. Досега не бях заставал пред цев, но всичко, което сте чували за това усещане, е вярно. Замръзваш, времето сякаш спира и сърцето ти затуптява силно. Отворих уста, след това я затворих и бавно вдигнах ръце.
Мъжете с невидими лица продължаваха да държат оръжията си насочени към мен. Ван пищеше, а Хулу викаше нещо. Погледнах към тях и в този миг ми нахлупиха торба на главата и я затегнаха така силно около гърлото ми, че не можах да си поема дъх. Събориха ме по корем, след което нещо се уви два пъти около китките ми и ги стегна. Имах чувството, че са ме вързали с тел. Извиках, но гласът ми беше приглушен от качулката.
Не виждах абсолютно нищо и се напънах да чуя какво се случва с приятелите ми. Те викаха нещо. След секунда бях изправен на крака, като някой ме издърпа за китките и ръцете ми пламнаха от болка.
Запрепъвах се слепешком, наведоха главата ми и ме бутнаха в хамъра. Около мен имаше още тела.
— Ехо? — извиках и някой ме фрасна по главата. Чух отговора на Хулу, последван от ново тупване. Ушите ми звънтяха като гонг.
— Ей — опитах се да извикам на войниците. — Чуйте ме! Ние сме ученици. Исках да ви спра, защото приятелят ми е ранен. Някой го намушка. — Нямах представа какво се чува през качулката, но продължих да говоря: — Това е недоразумение. Трябва да закараме приятеля ми до болницата…
Отново ме удариха. Май използваха някаква палка, защото не бях усещал нещо по-твърдо. Очите ми се насълзиха и буквално не можех да си поема дъх от болка. След малко вдишах, но замълчах. Научих си урока.
Кои бяха тези клоуни? Нямаха опознавателни знаци. Може би бяха терористи! До този ден въобще не вярвах в терористите. Знаех, че съществуват някъде по света, но не мислех, че представляват риск за мен. Има милиони по-вероятни начини да загина — например да ме блъсне пиян шофьор по „Валенсия“, — отколкото да ме убият терористи. Те причиняват много по-малко жертви от подхлъзване в банята и токов удар. Да се страхувам от тях ми се струваше безсмислено, все едно да се притеснявам, че може да ме удари гръм.
Сега, докато седях в хамъра, с торба на главата, със завързани ръце и изгарящ от болка, тероризмът внезапно ми се стори съвсем реален.
Колата друсаше и вървеше нагоре. Изглежда, изкачвахме хълм и като съдех по ъгъла на пресечките, разбрах, че караме по Калифорния Стрийт.