Понечих да попитам какво правят тук и забелязах Барбара Стратфорд. Явно беше изчакала щурма в коридора, но сега ги разбутваше, за да се добере до мен.
— Ето те — каза тя, коленичи и ме притисна в най-яката прегръдка в живота ми.
В този момент осъзнах, че Гуантанамо в Залива е паднал в ръцете на неприятелите си. Бях спасен.
21.
Оставиха ме сам в стаята с Барбара и бързо пуснах един от работещите душове, за да се измия. Чувствах се неловко, покрит с урина и повръщано. Когато свърших, забелязах, че Барбара плаче.
— Родителите ти… — започна тя.
Отново ми стана лошо. Бедните ми родители. Кой знае как го бяха преживели.
— Тук ли са?
— Не. Сложно е.
— Кое?
— Маркъс, още си арестуван. Както и всички тук. Не може просто да отворят вратите. Всички трябва да бъдат изправени пред съда. Може да минат… месеци.
— Ще трябва да стоя тук месеци?
Тя стисна дланите ми.
— Не. Мисля, че ще уредим да те пуснат под гаранция доста бързо. Но това е относителен термин. Не очаквай да стане днес, но поне няма да е като преди. Ще получавате истинска храна. Няма да има разпити. Ще има свиждания. Това, че СВС не е начело, не значи, че ще ви пуснат. Просто отменяме методите им и се връщаме към старата система. Със съдия, процес и адвокат. Може да те прехвърлим в център за малолетни на континента, но там е доста гадно. Мисля, че ще е най-добре да изчакаш тук, докато уредим гаранцията.
Гаранция, разбира се. Бях престъпник. Все още не ме бяха обвинили, но сигурно щеше да има доста обвинения. Все пак беше незаконно да имаш лоши помисли за правителството.
Тя ме прегърна отново.
— Гадно е, но няма какво да се направи. Важното е, че свърши. Губернаторът изхвърли СВС от щата и премахна всички контролни пунктове. Главният прокурор нареди задържането на всеки служител, замесен в силовите разпити и секретните затвори. Ще отидат в затвора заради това, което ви причиниха.
Бях застинал. Чувах думите, но не долавях смисъла им. Уж беше свършило, но явно не беше.
— Виж — каза Барбара. — Имаме час-два, преди нещата да се уталожат и да те затворят отново. Какво искаш да правим? Разходка по брега? Да хапнем? Минахме през кухнята. Невероятна е.
Най-сетне въпрос, на който можех да отговоря.
— Искам да намеря Анджи. И Дарил.
Опитах да използвам компютъра, за да открия в кои килии са, но той искаше парола. Тръгнахме по коридора и започнахме да викаме имената им. Затворниците също завикаха, умоляваха да ги пуснем. Не бяха разбрали какво се е случило. Не можеха да видят бившите си надзиратели, подкарани към пристана от калифорнийските полицаи.
— Анджи! Анджи! Дарил! Аз съм Маркъс!
Обходихме целия коридор, без да получим отговор.
Просълзих се. Бяха ги преместили отвъд океана. В Сирия или някъде другаде. Повече нямаше да ги видя.
Седнах, облегнах се на стената и закрих лице с длани. Виждах как късо подстриганата жена ми се присмива. Тя беше виновна. Затворът не беше достатъчно наказание за нея. Мислех, че ако я видя, ще я убия. Заслужаваше го.
— Хайде — каза Барбара. — Не се предавай, Маркъс. Тук има още килии.
Права беше. Вратите, които подминахме, бяха стари и датираха от времето, когато беше построена базата. В дъното имаше нова врата с модерна система. Отворихме я и попаднахме в тъмен коридор.
Там имаше още четири килии без баркодове. На всяка врата имаше ключалка с електронна клавиатура.
— Дарил? Анджи?
— Маркъс?
Анджи викаше от най-далечната врата. Анджи, моето ангелче.
— Анджи! Аз съм, аз съм!
— О, Боже, Маркъс! — Тя започна да ридае.
Заблъсках по другите врати.
— Дарил! Дарил, тук ли си?
— Тук съм. — Гласът му беше тих и много прегракнал. — Тук съм. Много, много съжалявам. Моля ви. Съжалявам.
Звучеше… пречупен. Разбит.
— Аз съм, Ди. — Подпрях се на вратата. — Маркъс. Всичко свърши. Арестуваха надзирателите. Изритаха Службата за вътрешна сигурност. Ще получим процес, отворен процес. Ще можем да свидетелстваме срещу тях.
— Съжалявам. Моля ви. Наистина много съжалявам.
Появиха се няколко щатски полицаи. Още носеха камерата.
— Мис Стратфорд. — Единият беше махнал визьора си и вече не изглеждаше като спасител, а като ченге.