— Капитан Санчес, намерихме двама от търсените затворници. Искам да бъдат освободени и лично да проверя състоянието им.
— Все още нямаме достъп до кодовете на тези врати.
Тя вдигна ръка.
— Уговорката не беше такава. Позволен ми е пълен достъп. Такива са нарежданията на губернатора. Няма да си тръгна, докато не отворите тези килии. — Лицето й не трепваше. Наистина държеше на своето.
Капитанът очевидно имаше нужда от сън. Направи гримаса и каза:
— Ще видя какво може да се направи.
Успяха да отворят вратите след около половин час. Трябваха им три опита, за да налучкат точните кодове, които да съвпадат с чиповете от значките на надзирателите.
Първо отключиха килията на Анджи. Тя беше облечена с болнична нощница с отвор на гърба. Килията й беше по-мизерна и от моята. Без мивка, легло и светлина. Тя излезе и примигна, защото прожекторът на камерата бе насочен право в лицето й. Барбара пристъпи и я заслони. Анджи се олюляваше леко. Нещо не беше наред с очите й. Плачеше, но проблемът не бе само в това.
— Упоиха ме — каза тя, — защото не спирах да крещя за адвокат.
Прегърнах я. Тя потръпна, но после се притисна към мен. Миришеше на пот и мръсотия, но и аз не бях по-добре. Не исках да я пусна.
В този момент отвориха килията на Дарил.
Беше разкъсал своята нощница. Лежеше гол и свит в дъното на килията и се заслоняваше от камерата и погледите ни. Изтичах до него.
— Ди — прошепнах в ухото му. — Ди, аз съм. Маркъс. Всичко свърши. Надзирателите са арестувани. Ще ни пуснат под гаранция, прибираме се.
Той потрепери и стисна клепачи.
— Съжалявам.
Един полицай и Барбара ме отведоха до моята килия и изкарах нощта там.
Не помня много от пътуването до съда. Бях окован заедно с петима други, които бяха изкарали много повече време в затвора от мен. Единият, възрастен и треперещ мъж, говореше само арабски. Другите бяха младежи. Аз бях единственият бял. Като се качихме на ферибота, забелязах, че повечето затворници са цветнокожи.
Дори една вечер в затвора беше твърде много. Ръмеше леко. Друг ден щях да свия рамене и да не се оглеждам много, но днес всички бяхме вдигнали глави и гледахме сивото небе, радвайки се на дъжда, докато прекосявахме залива.
Превозиха ни с автобуси. Оковите създаваха малко проблеми и мина известно време, преди да се натоварим. След като се преборихме с геометричното уравнение — шест човека, една верига, тесен автобус, — загледахме прелитащите покрай нас сгради.
Мислех само за Дарил и Анджи, но не можех да ги открия. Тълпата беше голяма. Полицаите се отнасяха внимателно, но въпреки това бяха бронирани и въоръжени. Всеки път, когато ми се струваше, че виждам Дарил, се оказваше някой друг със същия изтерзан поглед. Явно не бяха пречупили само него.
В съда ни вкараха в стаи за разпит, както бяхме по шестима. Появи се една адвокатка и когато стигна до мен, се усмихна и ме поздрави по име. След това ни заведоха при съдията. Той носеше истинска роба и явно беше в добро настроение.
Очевидно всеки със семейство, което можеше да внесе гаранция, беше свободен, а останалите се връщаха в затвора. Адвокатката поиска още няколко часа, за да се уведомят роднините на арестантите. Съдията беше благосклонен, но когато осъзнах, че някои са затворени още от атентатите, без съд, подложени на мъчения и тормоз и смятани за мъртви от роднините си, ми идеше да разкъсам оковите и да ги освободя лично.
Когато дойде моят ред, съдията махна очилата си и сведе поглед. Беше уморен. И адвокатката беше уморена. Приставите също. Съдията разтърка очите си, без да ме поглежда.
— Мистър Ялоу, обвинението ви определя като „високо рисков“. Мисля, че са прави. Със сигурност имате повече „история“ от останалите тук. Изкушавам се да ви задържа до процеса, без значение каква гаранция ще внесат родителите ви.
Адвокатката понечи да каже нещо, но той я прекъсна с поглед и отново разтърка очи.
— Ще кажете ли нещо в своя защита?
— Имах шанс да избягам. Едно момиче предложи да ме измъкне от града и да ми даде нова самоличност. Вместо това откраднах телефона й и избягах. Предадох телефона, на който имаше доказателства за моя приятел Дарил, на журналист и се покрих в града.
— Откраднали сте телефон?
— Не можех да замина. Реших, че трябва да се изправя пред правосъдието. Свободата ми нямаше да значи нищо, ако бях беглец, ако градът останеше в клещите на СВС, ако приятелите ми бяха в затвора. Моята свобода не е по-важна от тази на страната.