— Ще разбера веднага щом ми обясните, сър. — Винаги казвам „сър“ на хората, когато се занасям с тях. Това е собственият ми знак.
Той поклати глава и погледна надолу. Още един издайнически знак. Всеки момент щеше да се разкрещи.
— Слушай, хлапе! Време е да осъзнаеш, че знаем какви ги вършиш и повече няма да го търпим. Ще имаш късмет, ако не те изключа още сега. Искаш ли да завършиш?
— Мистър Бенсън, още не сте ми казали какъв е проблемът.
Той удари по бюрото и ме посочи с пръст.
— Проблемът, мистър Ялоу, е, че вие се замесен в криминална конспирация за преодоляване на училищната система за сигурност и предоставяте мерки за заобикалянето й на своите съученици. Знаете, че изключихме Габриела Уриарте миналата седмица заради едно от вашите устройства. — Уриарте се беше издънила. Беше си купила радиозаглушител от един магазин до спирката на влака на 16-а улица, който бе задействал училищните системи в коридора. Не беше мое дело, но все пак й съчувствах.
— И вие мислите, че съм замесен в това?
— Имаме достоверна информация, че ти си w1n5t0n. — Той отново го спелува и започнах да се чудя дали наистина не разбира, че 1 е „И“, а 3 е „Е“. — Знаем, че това лице е отговорно за кражбата на миналогодишните тестове. — Всъщност и това не беше моя работа, но ми стана приятно, че ми приписват подобно майсторско хакване. — Такова престъпление се наказва със затвор, освен ако не сътрудничиш.
— Имате достоверна информация? Бих искал да я видя.
Той се намръщи.
— Това поведение няма да ти помогне.
— Сър, ако имате доказателства, извикайте полиция и ме предайте. Това звучи като сериозно престъпление и не бих искал да преча на разследването на компетентните органи.
— Искаш да повикам полиция?
— Да. Както и родителите ми. Така ще е най-добре.
Двамата се взряхме един в друг над бюрото. Очевидно очакваше да се огъна, щом ми стовари обвиненията, но аз не го направих. Имам си номер, когато се гледаме с хора като Бенсън. Гледам малко вляво от лицето му и си мисля за текстовете на старите ирландски песни. От онези с по триста стиха. Така изглеждам абсолютно спокоен и уверен.
„Крилото беше, на птицата, птицата мътеше яйцето, яйцето беше в гнездото, гнездото беше в листата, листата бяха на клоните, клоните бяха на дънера, дънерът беше в блатото, блатото долу в долината — ой! Хей-хой блатото, блатото долу в долината, хой…“
— Може да се върнеш в клас — каза той. — Ще те извикам, когато полицаите са готови да те разпитат.
— Няма ли да им се обадите сега?
— Процедурата не е никак проста. Надявах се да се разберем честно и почтено, но щом настояваш…
— Мога да изчакам — отвърнах аз. — Няма проблем.
Той почука отново с пръстена си и аз се приготвих за избухването.
— Махай се! Марш от кабинета ми, нещастен малък…
Изнесох се, запазвайки неутрално изражение. Нямаше да повика полиция. Ако имаше достатъчно сериозни доказателства, щеше да ги е извикал още в началото. Той ме мразеше и в червата. Сигурно бе дочул някой слух и се надяваше да ме сплаши, за да си призная.
Движех се по коридора с равномерна крачка, за да може камерите да разпознаят походката ми. Те бяха инсталирани миналата година и аз ги обичах заради абсолютната идиотщина, която представляваха. Преди това имахме опознавателна система за лица на всеки ъгъл, но съдът реши, че е противоконституционна. Затова Бенсън и останалите параноидни администратори похарчиха парите за учебници за тези глупави камери, които можели да разпознаят човек по походката. Да бе.
Върнах се в клас и си седнах, а мис Галвес ме посрещна топло. Извадих стандартния училищен лаптоп и го пуснах. Тези машинки са сред най-големите доносници. Записват всеки удар по клавиатурата и преглеждат целия трафик за съмнителни думи. Следят всяка прелитаща мисъл, която оставяш в нета. Раздадоха ни ги предната година, но много бързо спряхме да им се радваме. Щом разбрахме, че всъщност са системи за следене и показват безспирен поток от досадни реклами, тези „безплатни“ лаптопи започнаха да ни се струват голямо бреме.
Поне не беше никак трудно да си го кракна. Кракът се появи в мрежата само месец след машината и беше много прост. Трябваше да се свали едно дивиди, да се запише и след това да стартираш лаптопа, задържайки няколко клавиша. Дивидито вършеше останалото, инсталирайки купчина програми, които оставаха скрити за дистанционните проверки на Образователния борд. Софтуерът трябваше да се ъпдейтва от време на време, за да е в крак с мерките на Борда, но това беше малка цена за получаването на контрол над машината.