Така че, ако си местен или караш местна кола под наем, имаш „ФасТрак“. Оказа се, че данните от него не се събират само на гишетата за такса. СВС беше разположила четящи устройства навсякъде. Те записваха номера ти и часа на преминаване и изграждаха още по-ясна картина на това кой къде ходи, подпомагани от хилядите камери, които се бяха навъдили.
Преди на никого не му пукаше за това. Сега обаче хората започваха да обръщат внимание и забелязваха множество дребни детайли, като факта, че „ФасТрак“ няма копче за изключване.
Така че, ако карате кола, е напълно възможно да ви спре полиция и да ви питат защо посещавате толкова често „Хоум Депо“ и защо е било това среднощно пътуване до Сонома миналата седмица?
Демонстрациите през уикенда ставаха по-многобройни. Петдесет хиляди излязоха на шествие по Маркет Стрийт след първата седмица на такова наблюдение. Но аз знаех, че хората, които бяха окупирали града ми, не се интересуват какво искат местните. Те бяха нашественическа армия и много добре знаеха как се чувстваме.
Една сутрин слязох за закуска и чух татко да казва на мама, че двете най-големи таксиметрови компании ще правят отстъпка, ако клиентите им плащат със специални карти. Уж така било по-безопасно за шофьорите, защото не носели много пари. Чудех се какво ли ще стане с тази информация.
Осъзнах, че сме се разминали на косъм. Новият клиент на независимата мрежа беше прокаран като автоматичен ъпдейт точно преди нещата да се влошат съвсем. Хулу ми каза, че вече осемдесет процента от трафика на „Пигсплийн“ е криптиран. Може би бяхме успели да спасим Екснет.
Само че татко ме подлудяваше.
— Ти си параноик, Маркъс — каза ми една сутрин, когато му обясних как полицаите тормозят хората на гарата.
— Татко, това е нелепо. Досега не са хванали терорист, нали? Само плашат хората.
— Може и да не са хванали терорист, но поне прибраха доста отрепки от улицата. Казват, че арестували десетки наркодилъри. Помниш ли как те обраха наркоманите? Ако не хванем дилърите, ще стане по-лошо. — Бяха ме обрали миналата година. И всъщност се държаха доста цивилизовано. Един смрадлив кльощав тип ми каза, че има пистолет, а другият ми поиска портмонето. Дори ми оставиха документите, въпреки че взеха дебитната карта и картата за транспорта. Бях се уплашил и месеци след това се оглеждах през рамо.
— Но повечето хора не се направили нищо лошо. — Започвах да се изнервям. Собственият ми баща! — Това е лудост. За един виновен наказват хиляди невинни. Така не става.
— Кои са невинни? Онези, дето мамят жените си? Наркодилърите? Защитаваш ги, но какво ще кажеш за хората, които загинаха? Ако нямаш какво да криеш…
— Значи нямаш нищо против да те спрат? — Хистограмите на татко се бяха оказали потискащо нормални, засега.
— Ще сметна, че е мой дълг. Ще съм горд. Ще се почувствам в по-голяма безопасност.
Лесно му беше да го каже.
Ванеса не обичаше да говорим за това, но не можех да избягвам дълго темата. Събирахме се често. Говорехме за времето, за училище и някак си се връщах на въпроса. Ванеса се държеше спокойно, не се разяри, но виждах, че това я разстройва.
И все пак.
— И баща ми каза: „Ще сметна, че е мой дълг“. Можеш ли да повярваш? Боже! Почти бях готов да му кажа за затвора и да го попитам дали е било наш дълг!
Седяхме на тревата в Долорес Парк след училище и гледахме как кучетата преследват фризби.
Ван беше минала през вкъщи и бе облякла стара тениска на една от любимите й бразилски техно-брега банди. „Кариока Проибидо“ — забраненият тип от Рио. Беше купила тениската на един концерт преди две години, заради който всички се бяхме измъкнали за едно голямо приключение. Оттогава беше пораснала с няколко сантиметра и тениската й оголваше пъпа.
Лежеше със затворени очи на слабото слънце и мърдаше с пръсти. Познавам я от много време и когато мисля за нея, виждам малкото хлапе с гривни, изрязани от кутии за безалкохолно, което свири на пиано и не може да танцува, дори от това да зависи животът му. Излежавайки се в Долорес Парк, внезапно съзрях в какво се е превърнала.
Беше страшно яка — тоест секси. Все едно гледах картина с две лица. Виждах, че Ван си е Ван, но също така виждах, че е много красива, а не бях го забелязвал досега.
Разбира се, Дарил се беше усетил отдавна и трябва да призная, че се смаях, когато го осъзнах.
— Не можеш да кажеш на баща си. Това ще изложи всички ни на риск. — Очите й бяха затворени, а гърдите й се повдигаха от дишането и ме разсейваха.