Героят ми беше моряк на пиратския кораб „Зомби Чарджър“ и беше ранен, докато бях офлайн. Наложи се да пиша на всички играчи от кораба, за да намеря кой да ме излекува. Това погълна вниманието ми. Всъщност дори ми харесваше. Има някаква магия в това абсолютно непознат да ти прави услуга. И понеже бяхме в Екснет, смятах всички непознати за приятели, до известна степен.
— Къде се намираш?
Героят, който ме лекуваше, се казваше Лизанатор и беше женски. Това не означаваше, че играчът е момиче. Много типове имат странен афинитет към женските персонажи.
— Сан Франциско.
— Не, глупако, къде в Сан Франциско?
— Защо, да не си перверзник?
Това обикновено приключва подобни насоки на разговора. Естествено във всяка игра има перверзници и педофили, както и ченгета, които се преструват на примамка. Надявах се, че поне в Екснет няма полицаи! Подобно обвинение беше достатъчно да смени темата в девет от десет разговора.
— Мишън? Потреро Хил? Ное? Ист Бей?
— Само ме излекувай, плс?
Тя спря.
— Страх ли те е?
— Да, защо питаш?
— Просто от любопитство.
Започнах да изпитвам неприятно усещане. Това не беше само любопитство. Наречете ме параноик. Излязох от играта и изключих ексбокса.
На следващата сутрин, докато закусвахме, татко каза:
— Изглежда, че нещата ще се оправят. — Подаде ми „Кроникъл“, отворен на трета страница.
„Говорител на Службата за вътрешна сигурност потвърди, че отделът в Сан Франциско е поискал от Вашингтон тристапроцентно увеличение на бюджета и персонала.“
Какво?
„Генерал-майор Ли Гелман, командващ операциите на СВС в Северна Калифорния, потвърди на пресконференция вчера, че искането е заради засичане на подозрителна активност. «Следим подземните чатове и дейности и вярваме, че саботьорите нарочно създават фалшиви тревоги, за да попречат на усилията ни.»“
Погледът ми се събра. Няма начин.
„Тези фалшиви тревоги са потенциален «радарен шум», който да замаскира истинските атаки. Единственият начин да се справим с тях е като увеличим персонала, за да се анализира и разследва всяка следа.
Гелман призна, че забавянията в града са неудобство, и обеща да ги премахне.“
Представих си как заради моите глупави идеи в града идват четири пъти повече главорези от СВС. Ван беше права. Колкото повече се борех, по-лошо ставаше.
Татко посочи вестника.
— Тези хора са глупаци, но поне са методични. Ще продължат да наливат ресурси в проблема, докато го разрешат. Това е постижимо. Ще преровят цялата информация и ще проверят всяка следа. Ще хванат терористите.
Не издържах.
— Татко, чуваш ли се? На практика те говорят за разследване на всеки човек в Сан Франциско!
— Да, точно така. Ще хванат всеки неверен съпруг, всеки дилър на трева, всяка отрепка и терорист. Само почакай. Това може да е най-доброто нещо, случвало се на страната ни.
— Кажи ми, че се шегуваш? Моля те. Това ли са възнамерявали, когато са изготвили Конституцията? Ами Хартата за правата?
— Хартата за правата е отпреди информационния анализ. — Беше абсолютно искрен и убеден в правотата си. — Защо да не може ченгетата да проучат социалната ти мрежа и да проверят дали не дружиш с бандити и терористи?
— Защото нарушават личното ми пространство!
— Защо се впрягаш? Какво предпочиташ, лична свобода или тероризъм?
Боже! Мразех да спорим така. Исках кафе.
— Татко, стига. Като отнемат свободата ни, не залавят терористи, а само пречат на нормалните хора.
— Откъде знаеш, че не залавят терористи?
— Колко заловени си видял?
— Сигурен съм, че скоро ще има арести. Само почакай.
— Татко, какво, по дяволите, ти стана от снощи? Беше готов да се нахвърлиш на ченгетата, задето са те спрели…
— Маркъс, не ми дръж такъв тон. След снощи имах време да помисля и да прочета това. — Той посочи вестника. — Спряха ме, защото лошите ги заглушават. Трябва да променят техниката си, за да се справят с това. Но ще го направят. Междувременно проверките са малка цена. Не е време да говорим за Хартата за правата. Сега трябва да направим някои жертви, за да опазим града си.