Лежах в леглото и слушах радиопредаване. Ставаше дума за сексуални проблеми, а водещият беше гей и ми харесваше да го слушам. Често даваше грубовати, но практични съвети и беше доста забавен.
Тази вечер не можех да се разсмея. Повечето слушатели се оплакваха, че имат проблеми с партньорите си след атаките. Не можех да избягам от темата дори в сексуално предаване по радиото.
Изключих приемника и чух бръмчене на двигател на улицата.
Спалнята ми е на последния етаж на къщата — една от „шарените дами“. Таванът е скосен и има прозорци от двете страни. Единият гледа към цял Мишън, а другият — към улицата отпред. По нея често минават коли, но в този двигател имаше нещо различно.
Приближих се до прозореца към улицата и открехнах щорите. Долу имаше бял ван с повече антени от всяка кола, която бях виждал. Движеше се бавно, а една малка антена на покрива се въртеше безспирно.
Ванът спря и задната врата се отвори. Един мъж с униформа на СВС — вече ги забелязвах отдалеч — излезе на улицата. Носеше някакво устройство и синкавата светлина от дисплея осветяваше лицето му. Първо тръгна към съседите и въведе някакви данни, след това се обърна към мен. Имаше нещо познато в стойката му. Гледаше надолу…
Използваше уайфайндър! СВС търсеше връзки с Екснет. Пуснах щорите и се втурнах към ексбокса. Бях го оставил включен, защото смъквах забавни анимации с речта на президента. Изтръгнах щепсела и се върнах до прозореца, като открехнах щората с един сантиметър.
Мъжът гледаше устройството и обикаляше пред къщата ни. След малко се качи във вана и продължи.
Взех фотоапарата си и побързах да направя колкото се може повече снимки на колата и антените. След това ги отворих през една безплатна обработваща програма и изтрих всичко, което можеше да ме издаде — улицата и къщите — и оставих само вана.
Пуснах ги в Екснет и написах каквото ми беше известно. Тези хора определено търсеха Екснет.
Сега наистина не можех да заспя.
Оставаше ми да поиграя на пиратската игра. Щеше да има доста хора, дори в този час. Истинското име на играта е „Денонощно плячкосване“ и е хоби проект на метъл фенове от Финландия. Абсолютно безплатна е и предлага не по-лошо забавление от игрите, искащи по петнайсет долара на месец, като „Ендер’с Юнивърс“, „Мидъл Ърт Куест“ и „Дискуърлд Дънджънс“.
Влязох и се озовах отново на палубата на „Зомби Чарджър“, където чаках някой да ме излекува. Наистина мразех тази част.
Написах съобщение на един минаващ пират:
— Ей ти. Ще ме излекуваш ли?
Той спря и ме погледна.
— Що?
— От един отбор сме. Освен това ти дава опит.
Ама че смотаняк!
— Къде се намираш?
— В Сан Франциско.
Това започваше да звучи познато.
— Къде в Сан Франциско?
Излязох. Нещо странно ставаше с играта. Започнах да прескачам от блог на блог. Разгледах поне половин дузина, преди да открия нещо, което смрази кръвта ми.
Блогърите обожават анкети. Какъв хобит си? Дали си голям любовник? На коя планета приличаш? Кой филмов герой си? Авторите ги попълваха, после и приятелите им и сравняваха резултатите. Безобидно забавление.
Но тазвечерната анкета ме уплаши, защото не беше никак безобидна.
* От какъв пол си?
* В кой клас си?
* В кое училище учиш?
* В кой квартал живееш?
Резултатите излизаха на карта с цветни маркери за училищата и кварталите и даваха смотани препоръки за пицарии и заведения.
Но само вижте въпросите. Помислете за моите отговори:
* Мъж
* 17
* Гимназия „Чавес“
* Потреро Хил
В моето училище има само двама души, които отговарят на този профил. Вероятно на повечето места щеше да е така. Ако искаш да разбереш кои са екснетърите, можеш да използваш тази анкета, за да ги откриеш.
Неприятно, но най-лош беше фактът, който се налагаше като извод. СВС използваше Екснет, за да ни спипа. Екснет беше компрометиран.
Имаше шпионин в нашите редици.
Бях дал Екснет дискове на стотици хора и те бяха сторили същото. Познавах тези хора. Някои от тях съвсем добре. Живея в този квартал откакто се помня и имам стотици познати. Хора, с които бяхме ходили в забавачката, такива, с които играехме футбол, познати от ЛАРП периода ми, както и съученици. Хората от АРИ отбора ми бяха най-близки, но имаше много други, на които вярвах достатъчно, за да им дам дискове.