Сега имах нужда от тях.
Събудих Хулу, като му звъннах три пъти поред и изключвах след първото позвъняване. След няколко минути вече беше влязъл в Екснет и говорехме по безопасен канал. Показах му блог-поста за радиовановете и след минута беше пощръклял.
— Сигурен ли си, че търсят нас?
Вместо отговор му пратих анкетата.
— О, Боже, обречени сме!
— Не е толкова лошо, но трябва да знаем на кого да вярваме.
— Как?
— Това исках да те питам. На колко човека можеш да се довериш напълно?
— Ами, към двайсет-трийсет.
— Искам да събера доверени хора и да обменим ключове за мрежа на доверие.
Мрежата на доверие е едно от готините крипто изобретения, за които бях чел, но не бях пробвал. Тя е почти непробиваем начин да говориш с доверените си хора, без никой друг да разбира. Проблемът е, че трябва да се срещнеш с тях физически поне веднъж, за да започнете.
— Разбирам. Не е лоша идея. Но как ще съберем всички за размяната на ключове?
— Това исках да те питам. Как да го направим, без да ни спипат?
Хулу написа нещо, изтри го, написа друго и пак го изтри.
— Дарил щеше да знае.
— Боже, това е точно по неговата специалност.
Хулу не написа нищо.
— Какво ще кажеш за купон?
Например да се съберем, все едно сме купонясващи тийнейджъри. Така ще имаме готово извинение, ако някой се появи и пита какво правим.
— Страхотно! Ще свърши работа. Хулу, ти си гений.
— Знам. А това ще ти хареса още повече. — Знам къде да го направим.
— Къде?
— Баните Сутро!
10.
Какво ще направиш, ако разбереш, че сред хората ти има предател? Може да го изобличиш и да го разстреляш. Но тогава вероятно ще ти пратят нов шпионин, който ще е по-внимателен, и няма да го заловиш лесно.
Ето по-добра идея: започни да прихващаш комуникациите му и да подаваш фалшива информация. Да речем, че му е наредено да те следи. Оставяш го да ходи след теб и да си води записки, след това отваряш писмата му до вражеския щаб на пара и изпращаш фалшиви сведения. Ако искаш, може да го изкараш ненадежден и господарите му ще се отърват от него. Може да изфабрикуваш фалшиви кризи, които да ти разкрият още шпиони. Накратко, в ръцете ти са.
Тази стратегия се нарича „човек в средата“ и ако се замислиш, е доста плашеща. Онзи, който я използва и има достъп до комуникациите ти, може да те подлъже по стотици начини.
Разбира се, има много лесен начин да се избегне тази атака. Използвай крипто. С криптографията няма значение дали противникът прихваща съобщенията ти, защото не може да ги дешифрира. Това е една от основните причини за употреба на крипто.
Но за да сработи, трябва да имаш ключове за хората, с които ще си говориш. Тези ключове ви трябват, за да можете да кодирате и декодирате съобщенията си и да изолирате човека-в-средата.
Тук идва идеята за обществените ключове. Малко е странна, но пък е невероятно елегантна.
При тази криптография всеки получава два ключа. Това са дълги редове от математически безсмислици и имат почти магически свойства. Каквото кодираш с единия ключ, се разкодира с другия и обратно. Освен това тези два ключа са единствените, които могат да го сторят. Ако можеш да разкодираш съобщение с единия ключ, значи е кодирано с другия.
И така, вземаш единия ключ, няма значение кой, и го публикуваш. Правиш го абсолютно несекретен. Искаш целият свят да го знае. По очевидни причини той се нарича „обществен ключ“.
Другият скриваш в най-тъмните кътчета на съзнанието си. Пазиш го с цената на живота си. Не го казваш на никого. Той се нарича „личен ключ“. (Блях!)
Да речем, че си шпионин и искаш да говориш с шефовете си. Техният публичен ключ е известен. Твоят също. Никой не знае личния ти ключ. Само те знаят техния.
Искаш да им пратиш съобщение. Кодираш го с личния си ключ. Можеш да го изпратиш така и ще свърши някаква работа, понеже те ще знаят, че съобщението е от теб. Как? Защото, щом се отваря с твоя обществен ключ, значи е кодирано единствено с твоя личен ключ. Това е все едно да сложиш подпис или печат. „Аз написах това и никой не може да го е променил.“