Нямам нищо против да съм пиян, но мразя махмурлука, а моят е доста тежък. Като се замисля, вината сигурно е в коктейлите.
Но не можеш да направиш купон, без да метнеш две-три каси бира в леда. Очаква се. Освобождава обстановката. Хората правят глупости, като се напият, но пък моите приятели принципно нямат коли. А и хората правят глупости и без трева и алкохол.
Двамата с Хулу си отворихме бири. „Енкър Стийм“ за него, „Бъд Лайт“ за мен. Чукнахме се и седнахме на една скала.
— В девет ли им каза?
— Аха — отвърна той.
— И аз.
Пиехме мълчаливо. „Бъд Лайт“ беше най-леката бира в сандъка, тази вечер щеше да ми трябва трезва глава.
— Плашиш ли се понякога? — попитах го накрая.
Той се обърна към мен.
— Не, човече. Непрекъснато ме е страх. Още откакто станаха експлозиите. Толкова ме е страх, че понякога не ми се става от леглото.
— Тогава защо го правиш?
Хулу се усмихна.
— Може би няма да продължа. Искам да кажа, че беше страхотно да ти помагам. Наистина страхотно. Не знам дали съм правил по-важно нещо. Но, Маркъс, брато, трябва да ти кажа… — Гласът му заглъхна.
— Какво? — попитах аз, въпреки че знаех какво ще последва.
— Не мога да го правя вечно. Най-много още месец. Мисля, че съм дотук. Рискът е твърде голям. Не може да воюваш със СВС. Наистина е лудост.
— Говориш като Ван. — Тонът ми беше по-горчив, отколкото възнамерявах.
— Не те критикувам, човече. Страхотно е, че имаш смелост да продължиш да се бориш. Аз нямам. Не мога да живея в постоянен терор.
— Какво искаш да кажеш?
— Казвам, че приключвам. Ще съм като останалите, които смятат, че всичко е нормално и някой ден ще се оправим. Ще си ползвам интернет, а в Екснет само ще играя игри. Казвам ти, че се измъквам. Повече няма да бъда част от плановете ти.
Не отвърнах.
— Знам, че те изоставям. Не искам да го правя, повярвай ми. Бих предпочел ти да се откажеш с мен. Не може да обявиш война на правителството на САЩ. Няма как да спечелиш. Като те гледам, все едно виждам как някаква птица се блъска постоянно в прозореца.
Очакваше да кажа нещо. Исках да отвърна: „Боже, Хулу, благодаря, че ме заряза. Забрави ли как ни отвлякоха? Забрави ли каква беше страната, преди да я превземат?“ Но той не искаше да чуе това. Ето какво очакваше да му кажа:
— Разбирам, Хулу. Уважавам решението ти.
Той допи бирата и си взе нова.
— Има още нещо.
— Какво?
— Нямаше да го споменавам, но искам да разбереш защо го правя.
— Боже, Хулу, какво има?
— Не ми харесва да го казвам, но ти си бял. Аз не съм. Белите ги хващат с кокаин и ги пращат в клиника. Нас ни хващат с крек и получаваме двайсет години затвор. Белите виждат полицаи на улицата и се чувстват защитени. Моите хора виждат ченгета и се чудят дали ще ги претарашат. Как СВС се отнесоха с теб? Законът в тази страна винаги се отнася така с нас.
Това не беше честно. Не бях бял по желание. Не мислех, че съм смел само защото съм бял. Но Хулу беше прав. Ако ченгетата спираха някого за проверка в Мишън, той най-вероятно не беше бял. Колкото и да рискувах, Хулу рискуваше повече. Каквато и цена да платях, неговата щеше да е по-висока.
— Не знам какво да кажа.
— Не е нужно да казваш нещо. Просто исках да разбереш.
Видях, че по пътеката се задават хора. Бяха приятели на Хулу. Двама мексиканци и едно момиче, което бегло познавах. Беше нисичка и носеше готини черни очила, като на Бъди Холи. Приличаше на задръстена ученичка от тийнейджърски филм, която се превръща в суперяка мацка.
Хулу ме запозна с тях и им даде бири. Момичето отказа, извади малка сребърна манерка с водка и ми предложи. Отпих една глътка. Топлата водка не е много приятна, но направих комплимент за манерката, на която бяха гравирани герои от „Парапа Рапър“.
— Японска е — каза тя, докато я осветявах с челника. — Имат страхотни алкохолни продукти, базирани на детски игри. Тотално извращение.
Представих се.
— Анджи — каза тя и се здрависахме. Ръката й беше суха, топла и с къси нокти. Хулу ме запозна и с момчетата, с които беше приятел от четвърти клас. Появиха се още хора. Пет, десет, двайсет. Вече бяхме сериозна група.
Бяхме им казали да дойдат до 9:30 и изчакахме до 9:45 да видим кой ще се появи. Почти три четвърти бяха приятели на Хулу. Бях поканил всички, на които имах доверие. Или бях по-дискриминативен от него, или не бях толкова популярен. Като ми каза, че напуска, реших, че вероятно не е бил достатъчно придирчив. Ядосах се, но се стараех да не го показвам. Концентрирах се върху социализирането с хората. Но той не беше глупав. Видя какво става и определено се подразни. Добре.