Някои от хората се разшумяха. Това прозвуча мелодраматично и глупаво.
Изправих се на крака.
— Когато избухнаха бомбите… — започнах и усетих как нещо засяда в гърдите ми. — Когато бомбите избухнаха, четирима от нас бяха на Маркет Стрийт. По някаква причина СВС реши, че сме подозрителни. Сложиха ни качулки на главите, качиха ни на кораб и ни разпитваха с дни. Унижаваха ни. Играеха си със съзнанието ни. След това ни пуснаха. Пуснаха всички освен един. Най-добрият ми приятел. Беше ранен, когато ни арестуваха, и му трябваше лекар. Повече не се появи. Казаха, че изобщо не са го виждали. Заплашиха, че ако кажем на някого, ще ни приберат и ще изчезнем. Завинаги.
Треперех. От срам. Проклетият срам. Хулу ме осветяваше с челника си.
— О, Боже! Вие сте първите, на които го казвам. Ако се разчуе, ще знаят кой го е разкрил. Може да сте сигурни, че ще почукат на вратата ми. — Поех си въздух няколко пъти. — Затова се включих към Екснет. Затова делта на живота ми е да се боря със СВС. С всеки дъх. Всеки ден. Докато отново не бъдем свободни. Сега всеки от вас може да ме вкара в затвора, ако поиска.
Анджи отново вдигна ръка.
— Няма да те издадем. В никакъв случай. Познавам почти всички тук и мога да гарантирам за тях. Не съм сигурна на кого да вярвам, но знам на кого да не вярвам. На старите хора. Нашите родители, възрастните, когато разберат, че някой е шпиониран, си мислят, че е лош човек. Когато някой е арестуван и хвърлен в таен затвор, за тях той винаги е някой „друг“ — цветнокож, младеж или чужденец. Забравили са какво е да си на нашата възраст, да си обект на подозрение през цялото време! Колко често ви гледат в автобуса, сякаш току-що сте одрали кученце? По-лошото е, че остаряват все по-млади. Преди казваха: „Не вярвай на никого над трийсет“. Аз казвам: „Не вярвай на никое копеле над двайсет и пет!“
Това предизвика смях и тя също се засмя. Беше красива по някакъв странен начин, с издължено лице и челюст.
— Не се шегувам. Помислете си. Кой е избрал тези задници? Кой им позволи да превземат града ни? Кой гласува да сложат камери в класните стаи и да ни следят с чипове в градския транспорт и колите? Не е бил някой шестнайсетгодишен. Може да сме тъпи, може да сме млади, но не сме боклуци.
— Искам това на тениска — казах аз.
— Би се получило готино. — Разменихме си усмивки.
— Откъде да си взема ключове? — Анджи извади телефона си.
— Ще го направим ей там, до пещерите. Ще наглася всичко и после може да покажеш обществения си ключ на останалите, за да го запишат.
Повиших глас.
— Още нещо! Боже, не мога да повярвам, че го забравих. Изтрийте снимките, щом запишете ключовете. Последното, което искаме, е в мрежата да плъзнат снимки как заговорничим.
Чу се добронамерено подхилкване и Хулу изгаси светлината. За момент не виждах нищо, но постепенно очите ми привикнаха и тръгнах към пещерата. Някой вървеше зад мен. Анджи. Усмихнах се и тя ми отвърна, а зъбите й се белнаха в мрака.
— Благодаря. Беше страхотна.
— Истина ли е това за качулката на главата и останалото?
— Да. Случи се. Не го бях казвал на никого, но е истина. — Замислих се за момент. — Мълчах толкова време, че вече ми се струва като лош сън. Но е истина. — Изкачих се в пещерата. — Доволен съм, че накрая го споделих. Още малко и щях да започна да се съмнявам в собствения си разум.
Сложих лаптопа на една суха скала и го стартирах от диска.
— Ще рестартирам за всеки човек. Това е стандартен „ПараноидЛинукс“, но ще трябва да приемете думата ми.
— Майната му — отвърна тя. — Нали всичко е заради доверието.
— Да — казах аз. — Доверие.
Дръпнах се малко назад, докато тя работеше с генератора на ключове. Слушах тракането на клавиатурата, плисъка от прибоя и шума от купона.
Анджи се появи, носеше лаптопа. На него с големи светещи букви бяха изписани общественият й ключ, отпечатъкът и имейлът. Вдигна екрана до лицето си и зачака да извадя телефона си.
— Зеле.
Снимах я и прибрах апарата в джоба си. Тя тръгна към останалите, за да я снимат и те. Беше забавно. Анджи беше много харизматична. Не искаш да се смееш на нея, а с нея. И наистина беше забавно. Обявявахме тайна война на тайната полиция. За кои, по дяволите, се мислехме?
Това продължи още час. Всички си правеха ключове и се снимаха. Познавах много от тях. Някои бях поканил лично, други бяха приятели на приятели. Тази нощ всички станахме другари. Всички бяха добри хора.