Звънецът удари и всички станаха. Аз изчаках мис Галвес да ме забележи.
— Кажи, Маркъс?
— Това беше невероятно. Не знаех тези неща за шейсетте.
— Както и за седемдесетте. Сан Франциско винаги е бил интересно място, с напрегната политическа обстановка. Хареса ми как намеси Декларацията. Наистина умен ход.
— Благодаря. Просто ми хрумна. Досега не се бях замислял дълбоко над тези думи.
— Всеки учител обича да чува това, Маркъс. — Тя ми стисна ръката. — Нямам търпение да прочета есето ти.
Купих плаката на Ема Голдман и го окачих над бюрото си. Взех си и тениска НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ, на която имаше картинка как Гровър и Елмо изхвърлят възрастните Гордън и Сюзън от улица „Сезам“. Това ме накара да се засмея. По-късно разбрах, че е имало шест фотошоп конкурса и нетът беше пълен със стотици картинки.
Мама сбърчи вежди, като видя тениската, а татко ми изнесе лекция да не си търся белята. Почувствах се леко възмезден от реакцията му.
Анджи се появи онлайн и отново флиртувахме до късно през нощта. Белият ван с антените се появи пак и аз изключих ексбокса, докато отмине. Вече бяхме свикнали с това.
Анджи беше много развълнувана заради партито. Очертаваше се да бъде чудовищно. Имаше толкова много записани банди, че говореха за втора сцена.
— Как са получили разрешително да дънят цяла вечер в парка? Наоколо е пълно с къщи.
— Раз-ре-ше-ние? Какво е „раз-ре-ше-ние“? Обясни ни, чо-ве-ко.
— Иха, значи е нелегално?
— А, добър ден. Да не се притесняваш да нарушиш закона?
— Спипа ме.
Ха-ха.
Въпреки това бях малко нервен. Щях да водя страхотно момиче на среща през уикенда. Е, технически тя щеше да ме води на нелегален концерт в центъра на оживен квартал.
Със сигурност щеше да е интересно.
Интересно.
Хората се стичаха в Долорес Парк целия неделен следобед, смесваха се с играчите на фризби и кучкарите. Някои от тях също играеха фризби и разхождаха кучета. Не беше много ясно как ще протече концертът, но имаше доста униформени и цивилни полицаи. Цивилните се познаваха лесно, защото подобно на Сопола и Бенката приличаха на селяни от Небраска. Здрави мъжаги с къси коси и мустаци. Мотаеха се наоколо и не им беше комфортно с шорти и широки тениски, които несъмнено прикриваха колани с екипировка.
Долорес Парк е красив и слънчев, с много палми, тенис кортове, хълмове и дървета, на които да се катериш. Бездомните спят там нощно време, но в целия град е така.
С Анджи се срещнахме пред анархистката книжарница по мое предложение. Като се замисля сега, беше очевидно, че съм го избрал, за да се изперча пред мацката, но тогава можех да се закълна, че съм го предложил, защото мястото е удобно. Когато се появих, тя четеше книга, озаглавена „Срещу стената, шибаняко“.
— Яко. С тази уста ли целуваш майка си?
— Ами твоята не се оплаква — отвърна тя. — Всъщност е за група, подобна на ийпитата, но от Ню Йорк. Те използвали „шибаняк“ за фамилно име. Например Бен Шибаняка. Идеята била да създават новини с имена, които няма как да се публикуват, само за да се ебават с медиите. Доста е забавно. — Тя остави книгата на рафта и се зачудих дали да я прегърна. Хората в Калифорния се прегръщат на посрещане и изпращане, през цялото време. Понякога се целуват и по бузата. Много е объркващо.
Анджи разреши проблема ми, като ме прегърна, целуна ме здраво по бузата и ми духна във врата. Засмях се и я избутах.
— Искаш ли бурито?
— Това въпрос ли е, или потвърждение на очевидното?
— Нито едното. Това е заповед.
Купих няколко лепенки ТЕЛЕФОНЪТ СЕ ПОДСЛУШВА, които бяха идеални за уличните автомати.
В Мишън още имаше хора, които не можеха да си позволят мобилни телефони.
Излязохме и обясних на Анджи как е изглеждал паркът.
— Сигурна съм, че из целия квартал са паркирани от онези камиони. За да им е по-удобно да те арестуват.
— Хм. — Огледах се. — Надявах се да кажеш друго. Например: няма начин да направят подобно нещо.