Сълзотворен газ. Не сто хиляди сковила. Милион и половина. Обгазяваха тълпата.
Не видях какво става, но чух, въпреки че с Анджи се давехме и кашляхме. Китарите и барабаните внезапно спряха. Започна кашляне.
След това се чуха писъци.
Те не спряха дълго време. Когато прогледнах отново, полицаите бяха махнали инфрачервените прибори и хеликоптерите осветяваха парка като в ден. Всички гледаха натам, което беше добра новина, защото така оставахме незабелязани.
— Какво ще правим? — попита Анджи. Гласът й беше напрегнат и уплашен. Аз нямах доверие на моя. Преглътнах няколко пъти.
— Ще се махнем. Не можем да направим друго. Ще си тръгнем. Все едно сме случайни минувачи. Все едно това не ни засяга.
— Няма да стане.
— Нямам друга идея.
— Дали да не избягаме?
— Не. Ако бягаме, ще ни гонят. Вероятно ако вървим, ще ни оставят на мира. Имат да извършат доста арести. Ще са много заети.
Паркът беше пълен със стенещи хора. Полицаите ги извлачваха, връзваха ги с пластмасови белезници и ги хвърляха в камионите като сламени чучела.
— Готова ли си?
— Аха — отвърна тя.
Направихме го. Тръгнахме хванати за ръце, като хора, които се опитват да избегнат неприятност, причинена от друг. Вървяхме с онази походка, когато се правиш, че не виждаш протегнатите ръце на просяците, или не искаш да се замесваш в уличен скандал.
Получи се.
Стигнахме до ъгъла и продължихме. Не се осмелихме да продумаме, преди да изминем няколко пресечки. Тогава изпуснах дъх, не бях осъзнал, че го задържам.
Стигнахме до 16-а и завихме по Мишън Стрийт. Това е доста страшен квартал в два часа след полунощ, но сега ни се стори убежище. Имаше няколко наркомани, проститутки и клошари, но не и полицаи с палки и сълзотворен газ.
— Ох — изпъшках аз. — Искаш ли кафе?
— Искам да се прибера. Друг път ще пием кафе.
— Аха — съгласих се. Тя живееше в Хейес Вали. Видях такси и му махнах. Това е малко чудо. В Сан Франциско рядко се появяват таксита, когато ти трябват.
— Имаш ли пари да се прибереш?
— Да. — Шофьорът ни изгледа през прозореца. Отворих вратата, за да не тръгне.
— Лека нощ.
Тя придърпа лицето ми и ме целуна по устата. Нищо сексуално, но въпреки това много интимно.
— Лека нощ — прошепна Анджи и се качи в таксито.
Тръгнах си с насълзени очи и замаяна глава. Беше ме срам, че оставих всичките екснетъри на милостта на СВС и полицията.
Понеделник сутрин Фред Бенсън стоеше зад бюрото на мис Галвес.
— Мис Галвес повече няма да ви преподава — каза той, щом заехме местата си. Усетих самодоволна нотка в гласа му. Обърнах се към Чарлз. Той сияеше, все едно му бяха подарили най-желания подарък за рождения ден.
Вдигнах ръка.
— Защо?
— Политиката на Борда е да дискутира тези въпроси само със служителя и дисциплинарния комитет. — Изобщо не криеше задоволството си. — Днес ще започнем нов урок, за националната сигурност. Вече имате текстовете. Моля, отворете първия слайд.
На първия слайд беше логото на СВС и имаше заглавие: КАКВО ТРЯБВА ДА ЗНАЕ ВСЕКИ АМЕРИКАНЕЦ ЗА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ.
Прииска ми се да хвърля лаптопа на земята.
Бях се уговорил с Анджи да се срещнем след училище в едно кафене. Качих се на влака и седнах зад двама костюмари. Четяха „Сан Франциско Кроникъл“, който описваше „младежкия бунт“ в Долорес Парк. Подхилкваха се.
— Все едно са им промили мозъците — каза единият на другия. — Боже, и ние ли сме били толкова глупави?
Станах и се преместих на друга седалка.
13.
— Те са абсолютни курви — пенеше се Анджи. — Всъщност това е обида към честно трудещите се курви. Те са, те са печалбари.
Гледахме купчината вестници, които бяхме взели в кафенето. Всички описваха партито в Долорес Парк и го изкарваха пиянска и наркоманска оргия, в която хлапетата са нападнали полицията. Дори изчисляваха щетите, включително отмиването на остатъците от сълзотворния газ, пристъпите на астма, които бяха препълнили спешните отделения, и задържането на осемстотин арестанти.
Никой не отразяваше нашата страна.
— Е, поне в Екснет го има. — Бях свалил някои влогове, снимки и клипчета на телефона си и й ги показах. Имаше разкази на хора, които са били бити и обгазени. Клипчетата показваха как танцуваме, мирните политически речи и Труди Ду, която ни обясняваше, че сме единственото поколение, годно да вярва в свободата и да се бори за нея.