— Трябва да покажем това на хората — каза Анджи.
— Аха — отвърнах мрачно. — Добра идея.
— Според теб защо пресата не отразява нашата гледна точка?
— Нали каза, че са курви.
— Да, но курвите го правят за пари. Вестникарите ще продават повече, ако има сблъсък. Сега имат само престъпление.
— Разбирам, но защо не го правят? Всъщност репортерите едва се добират до нормалните блогове, какво остава за Екснет. Мрежата определено не е подходяща за възрастни.
— Да. Но можем да оправим това, нали?
— А?
— Да съберем всичко на едно място, с линкове. Някъде, където пресата да види цялата картина. С линкове как се ползва Екснет. Обикновените потребители могат да влязат в мрежата, стига да не се притесняват, че СВС ще ги наблюдава.
— Дали ще проработи?
— Дори да не стане, пак ще е нещо позитивно.
— Но защо мислиш, че ще ни послушат?
— Че кой не би послушал Мики?
Оставих си кафето. Взех телефона и го пуснах в джоба си. Станах, обърнах се и излязох. Тръгнах в произволна посока. Бях пребледнял и стомахът ми гореше.
„Те знаят кой си. Знаят, че си ти.“ Това беше. Щом Анджи беше разбрала, и СВС щеше да успее. Бях обречен. Знаех го от деня, в който ме пуснаха. Щяха да ме арестуват и да ме пратят при Дарил, завинаги.
Това беше краят.
Анджи почти ме събори на Маркет Стрийт. Беше останала без дъх и изглеждаше ядосана.
— Какъв ти е проблемът, господинчо?
Отблъснах я и продължих.
Тя ме сграбчи отново.
— Спри, Маркъс. Плашиш ме. Говори с мен.
Спрях и я погледнах. Виждах я размазана. Не можех да фокусирам. Искаше ми се да се хвърля пред тролея. По-добре, отколкото да се върна обратно.
— Маркъс! — Тя направи нещо, което бях виждал само по филмите. Удари ми здрав шамар. — Отговори ми, по дяволите!
Погледнах я и вдигнах ръка към бузата си.
— Никой не трябва да знае кой съм. Не мога да го кажа по-просто. Щом ти знаеш, всичко свърши. Щом хората разберат — и край.
— О, Боже, съжалявам. Виж, аз знам само защото изнудих Хулу. След партито те проучих. Исках да видя дали наистина си толкова сладък, или си някакъв психопат. Познавам Хулу отдавна и като го питах за теб, той те превъзнесе до небесата. Но усещах, че премълчава нещо. Познаваме се от много време. Преди ходеше с голямата ми сестра. Знам доста пикантни неща за него. Заплаших да ги разкрия, ако не ми каже.
— И той ме издаде?
— Не. Каза ми да вървя по дяволите. Тогава му разкрих нещо за мен. Нещо, което никой друг не знае.
— Какво?
Тя ме погледна. Огледа се. После отново се обърна към мен.
— Няма смисъл да те заклевам да пазиш тайна. Имам ти доверие.
— Миналата година… — Анджи направи пауза. — Миналата година откраднах стандартните тестове и ги пуснах в мрежата. Беше на майтап. Просто минавах край кабинета на директора и видях, че сейфът е отворен. Имаше шест копия. Пъхнах едното в чантата си и се изнизах. Като се прибрах, ги сканирах и ги качих на датския сървър на Пиратската партия.
— Ти си била?
Тя се изчерви.
— Аха.
— Ебаси! — Това беше огромна новина. Образователният борд твърдеше, че тестовете струват милиони, и му се наложи да ги плати отново след изтичането. Нарекоха го „образователен тероризъм“. Имаше множество спекулации за политическата мотивация на извършителя. Чудеха се дали е протест на учител, ученик, крадец или пък на недоволен държавен служител.
— Била си ТИ?
— Аз.
— И каза на Хулу, защото…
— Защото исках да го уверя, че мога да пазя тайна. Така, ако си отворех устата, можеше да ме прати в затвора. Даваш малко, получаваш малко. Куид про куо, като в „Мълчанието на агнетата“.
— И той ти каза?
— Не.
— Но…
— Тогава му обясних колко съм хлътнала. Как планирам да се направя на идиот и да ти налетя. Чак тогава ми каза.
Не знаех какво да отвърна. Сведох поглед. Тя сграбчи дланите ми и ги стисна.
— Съжалявам, че го изнудих. Решението трябваше да е твое. Ако въобще поискаш да ми кажеш. Не е моя работа…