— Виж, звънецът вече би. Ако се появиш сега, ще ти пишат закъснение. Няма смисъл да влизаш. Ди, знаеш, че мога да вляза и изляза от всяка стая в училището. Виждал си ме да го правя. Ще те измъкна, брато.
Той изстена отново. Това е неговият „знак“. Като започне да стене, значи е готов да се предаде.
— Хайде — подкарах го аз.
Промъкнахме се край класните стаи до задните стълби към мазето и се качихме по предното стълбище до учителската стая. Не се чуваше никакъв шум и аз натиснах бравата, като влачех Дарил след себе си.
Учебникът едва се побра в микровълновата, която беше дори по-мръсна от последния път, когато я бях ползвал. За по-сигурно го завих в салфетки, преди да го тикна вътре.
— Учителите са прасета — изсумтях аз, а пребледнелият Дарил не каза нищо.
Радиоидентификаторът умря сред дъжд от искри, което беше доста красиво. (Е, не колкото при замразеното грозде. Трябва да го видите, за да разберете за какво говоря.)
Време беше да се ексфилтрираме от училище в пълна анонимност.
Дарил отвори вратата, а аз го последвах по петите. След миг той ме забута обратно, като ме ръгаше с лакът.
— Назад — прошепна той. — Бързо, идва Чарлз!
С Чарлз Уокър не се разбираме. Двамата сме в един клас и го познавам от времето, когато се сприятелихме с Дарил, но приликите свършват дотук. Чарлз винаги е бил едър, а откакто е във футболния отбор, е напрано огромен. Има проблеми със сдържането на гнева си. В трети клас успя да ми избие един от млечните зъби, а за да се опази от неприятности, през годините се беше превърнал в един от най-активните доносници в училище.
Много кофти комбинация — побойник, който доносничи и изпитва удоволствие от това. Бенсън обожава Чарлз. Чарлз непрекъснато се оплаква от някакъв неопределен проблем с пикочния мехур, което му дава извинение да се мотае по коридорите и да дебне за жертви.
Последния път, когато успя да изрови нещо мръсно за мен, се отказах от ЛАРП-а. Нямах намерение да му позволя да ме хване отново.
— Какво прави?
— Идва насам. — Дарил се беше разтреперил.
— Добре. Време е за аварийни мерки. — Извадих телефона си. Бях се подготвил от доста време. Чарлз нямаше да ме спипа отново. Изпратих мейл на домашния си сървър и той се задейства.
След няколко секунди телефонът на Чарлз направо избухна. Бях изпратил десетки хиляди обаждания и текстови съобщения, които задействаха всяка звукова аларма. Атаката беше извършена чрез ботмрежа, заради което се почувствах малко гадно, но пък каузата бе добра.
Ботмрежите са местата, където агонизират заразените компютри. Когато компютърът ви хване червей или троянец, той изпраща съобщение в чат канал в IRC. Това съобщение казва на човека, който е пратил вируса, че компютърът ви е готов да му се подчини. Ботмрежите са много мощни, защото могат да компрометират стотици хиляди закачени към Интернет компютри. Повечето машини работят за притежателя си, но при сигнал стават като зомбита и следват повелите на бота.
В Интернет има толкова много заразени компютри, че цената за ползването на час-два от ботмрежата направо се срина. Обикновено я използват спамботове, които наводняват пощата ви с реклами на хапчета за надървяне или ви пращат нови вируси, за да заразят и вашата машина.
Току-що бях наел десет секунди на три хиляди компютъра и всеки от тях беше изпратил на Чарлз съобщение или позвъняване. Отмъкнах номера му при едно от предишните си посещения в кабинета на Бенсън.
Не е нужно да ви обяснявам, че телефонът не можеше да се справи с това. Първо съобщенията задръстиха паметта му и той започна да се дави в рутинните операции, като управляването на тоновете за звънене и запаметяването на обажданията от всички фалшиви номера. (Знаете ли, че е наистина лесно да покажете фалшив насрещен номер на обаждащия се? Има поне петдесет начина. Просто проверете в „Гугъл“.)
Чарлз погледна телефона невярващо и започна да натиска гневно бутоните. Гъстите му вежди се бяха сбърчили, докато се бореше с демоните, обзели най-личната му вещ. Планът работеше, но Чарлз не реагираше според очакванията ми. Трябваше да намери някое уединено място и да седне да умува как да оправи телефона.
— Какво прави? — полита Дарил.
— Скапах му телефона, но той само стои и го гледа. — Не че можеше да го рестартира. След като паметта бе задръстена, щеше да е трудно да се изтрият фалшивите съобщения. Отгоре на всичко трябваше да ги маха едно по едно.
Дарил ме избута и погледна през ключалката. След малко раменете му започнаха да се тресат. Реших, че се тресе от страх, но когато се обърна, видях, че се смее до сълзи.