Което ме подсети, че много ще се ядосат, когато разберат, че съм отстранен.
Не го приеха добре. Татко искаше да ме накаже, но мама го разубеди.
— Знаеш, че заместник-директорът се заяжда с Маркъс от години. След последната родителска среща ти го псува цял час. Мисля, че споменаваше думата „задник“ непрекъснато.
Татко поклати глава.
— Възпрепятстване на часа със спор за Службата за вътрешна сигурност…
— Това е час по социална науки, татко. — Вече не ми пукаше, но щом мама се застъпваше за мен, трябваше да й помогна. — Говорихме си за СВС. Нима не трябва да се дебатира?
— Виж, сине — каза той. Напоследък често ме наричаше така. Имах чувството, че е спрял да ме приема като личност и ме смята за недоразвита ларва, която има нужда от напътствия, за да порасне. Не ми харесваше. — Трябва да се примириш, че вече живеем в различен свят. Имаш право да изразяваш мнението си, но трябва да си готов за последствията. Има хора, които са наранени и няма да спорят за конституционно право, когато животът им е в опасност. Все едно сме в спасителна лодка, а в нея никой не иска да знае колко гаден е капитанът.
Едва се стърпях да не завъртя очи.
— Трябва да се подготвям самостоятелно две седмици и да напиша есе по основните предмети — история, социални науки, английски и физика, като използвам града за контекст. По-добре е, отколкото да вися вкъщи и да гледам телевизия.
Татко ме изгледа, сякаш подозираше, че съм намислил нещо, но кимна. Пожелах им лека вечер и се качих в стаята си. Пуснах ексбокса и започнах да мисля за есетата. Защо не? Наистина беше по-добре, отколкото само да вися вкъщи.
В крайна сметка си писах с Анджи цялата вечер. Тя ми съчувстваше и каза, че ще помогне с есетата, ако искам да се срещнем след училище на другия ден. Знаех, че учи заедно с Ван. Училището беше чак в Ист Бей, където не бях ходил след взривовете.
Бях наистина развълнуван от възможността да я видя пак. След концерта всяка нощ си лягах с две мисли — как тълпата щурмува полицейските редици и как докосвах гърдите на Анджи, докато бяхме скрити зад колоната. Тя беше невероятна. Досега не бях срещал толкова… агресивно момиче. Винаги аз напъвах, а те ме отблъскваха. Тогава имах чувството, че тя е не по-малко възбудена от мен. Интригуваща мисъл.
Имах вълнуващи сънища — какво може да се случи, ако двамата се озовем на уединено място.
На другия ден започнах есетата. Сан Франциско е благодатен материал. История? Естествено от Златната треска до корабостроителниците за Втората световна, японските концентрационни лагери и откриването на компютъра. Физика? Тукашният музей имаше най-невероятната колекция, която съм виждал. Изпитвах перверзно удоволствие от модела на движение на земните пластове по време на земетресение. Английски? Джек Лондон, битниците, автори на научна фантастика като Пат Мърфи и Руди Рукър. Социални науки? Движението за свобода на словото, Сезар Навес, гей правата, феминизма, антивоенните протести…
Винаги съм обичал да уча. Просто за да опозная света. Можех да го правя дори само като обикалям из града. Реших да направя есе по английски за поетите битници. Книжарница „Сити Лайтс“ имаше библиотека на горния етаж, където Алан Гинзбърг и другарите му са създавали наркоманската си поезия. В час бяхме чели „Вой“ и никога няма да забравя началните редове, от които всеки път ме побиват тръпки.
Харесва ми как сглобява думите: „гладуващи истерично голи“. Познавах това чувство. Замислих се за „най-добрите умове на поколението“. Сетих се за парка и обгазяването. Бяха арестували Гинзбърг заради „Вой“. Заради една строфа с гей секс, която днес дори нямаше да ни направи впечатление. Мисълта, че все пак има някакъв прогрес, ме ощастливи. Едно време е имало много повече ограничения.
Замотах се в библиотеката, ровейки се в старите издания. Захласнах се по Джак Керуак, когото от доста време исках да прочета. Един служител ми кимна одобрително и изрови евтино издание за шест кинта.