— Кириле, зная, че имаш да ми казваш нещо важно. Защо протакаш? Седни и говори, а ако нещо все пак ти пречи и те спира, ще приема, че все едно не си започвал. Ще затворим страницата и аз ти обещавам, че няма да настоявам да ми казваш каквото и да е.
— Няма да затваряме страницата, защото брат ми я отвори — рече Кирил, като сядаше.
Отпиха от коняка без да се чукнат.
— Дойде време да научиш всичко — продължи той. — Само не ме прекъсвай.
Емилия си каза, че за нищо на света няма да го прекъсне, стига само да не вижда онова нещо в очите му, което междувременно си беше отишло.
— Както вече споменах — започна Кирил — след като се роди брат ми, останахме трима. Татко беше сирак и не зная дали заради това или за друго, но родителите на мама не го обичали много. Оставили ни да се оправяме както можем.
Когато се напиеше, за бебето се грижех аз, а когато това не ми се отдаваше, се опитвах да изтръгна баща ни от пиянския сън, в който винаги изпадаше, след като се позабавлява — както той наричаше пиянските си вечери. Никога не успявах да го събудя и в своята безпомощност, излизах на двора и се разплаквах с глас. Тогава идваше една съседка. Понякога ни донасяше нещо за ядене, а друг път приготвяше храна от това, което има в къщи. Подменяше брат ми или правеше нещо друго, което аз не можех и понякога ни водеше у тях, а друг път оставаше у дома и се занимаваше с нас. Както и да е. Справяхме се, защото имаше моменти, когато татко беше трезвен, макар че откакто почина мама, те бяха станали рядкост. В такива моменти ни обсипваше с цялата си нежност, на която беше способен. Да можех, бих върнал тези минути.
Емилия видя по страните му да се търкалят сълзи и й се прииска да го прегърне, да му каже някоя утешителна дума, но си остана безмълвна на мястото. След малко той продължи:
— Когато брат ми навърши три години, се преместихме в града, при един приятел на татко. Казваше се Марко, а другите му имена не помня. Не се печелеха добри пари в ТКЗС-то и затова татко започна работа в една фабрика за бои. И там не му провървя много, заради пиенето, но успя да се задържи, благодарение на чичо Марко, който беше склададжия в същата фабрика и често се застъпваше за него.
— Ние с брат ми не усетихме как изминаха още три години. Бяхме винаги заедно и това много ни привързва един към друг. Даже си спомням, че когато тръгнах на училище, исках брат ми да идва с мен и дори да остава в учебните часове. Това, разбира се, беше невъзможно и аз бързо го разбрах. Той оставаше в новия ни дом и за него се грижеше жената на чичо Марко. Тя беше пенсионерка. Нямаха деца и съм сигурен, че ние с брат ми никога не сме й били в тежест, а напротив.
Кирил спря да говори, допи коняка, след това запали цигара и сякаш отново изключи околния свят от съзнанието си. Помълча известно време, пушейки, а после продължи:
— Защо ти разказвам всичко това?! Не зная. Може би, защото искам да ти кажа, колко много обичах брат си, а може би, за да приемеш това, което ще стане по-нататък, като нещо неизбежно. Така трябва да бъде!
— Какво искаш да кажеш? — попита Емилия, като не смееше да го погледне в очите. — Крайно време е да зная какво, по дяволите, става тук. Плашиш ме с твоите недомлъвки.
— Мълчи! Казах ти да не ме прекъсваш!
Искаше й се да каже още нещо, но замълча. Мъчеха я лоши предчувствия, макар да не разбираше какво ги поражда. Отново й мина през ума, че са сами, и отново побърза да се успокои. Той не би й направил нищо лошо. Това е нелепо. Но откъде е тогава тази натрапчива мисъл, че ще се случи нещо и то никак няма да й хареса. Очите му… тези очи…
— Един ден — прекъсна мислите й Кирил, — брат ми изчезна.
Той стана и започна да се разхожда напред-назад, а по лицето му отново премина сянка. Емилия също стана и отиде до прозореца, от който се виждаше малка, но добре подредена градина. Тя се грижеше с любов за цветята в нея. Обичаше ги, за разлика от Кирил, който дори не ги забелязваше.
Стресна я силната ръка на Кирил. Стискайки лакътя й, той я завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя едва не падна, но Кирил я държеше здраво.
— Моля те, Еми, не се разсейвай, а седни и слушай!