IX
След около два часа стигнах до първите къщи в Сурдьовал, но от страх да не бъда забелязан не минах през града, а го обиколих изотзад, така че да изляза на пътя за Вир.
Ходенето беше поуталожило възбудата ми, но не бях спокоен относно трудностите по пътуването ми до Онфльор. Тенджерата не беше вече с мен — малкото ми вързопче беше останало в Мортен. Освен това, навсякъде ми се привиждаха полицаи; всяка шапка и дори всяко памучно боне, щом се покажеха отдалеч, веднага се превръщаха от неспокойното ми въображение в триъгълна полицейска шапка. Не бях изминал и три мили, а вече повече от десет пъти напусках широкия път, за да се сгуша в житата или под къпините на някой ров. Прескачайки един такъв трап, стори ми се, че чувам в джоба си някакъв ясен шум. Като че ли дрънкаха пари. Претърсих се. Не се бях излъгал. Намерих шест су и, което беше още по-добре, две монети по четиридесет су, които се бяха слепили. Предната вечер бях купувал за моя художник тютюн и това бяха парите, които ми бяха върнали от пет франка. Трябваше ли да ги задържа? Но как да ги върна? Обещах си, че не ще пропусна да сторя това, ако някога ми се удаде възможност.
На третия ден, след като преминах Аркур, стигнах една голяма гора, наричана гората Сингле, и макар че беше още сутрин, жегата беше така силна и имаше такъв задух, че не можах да дочакам пладне, за да си дремна. Навлязох в леса с надеждата да намеря малко хлад, но и в най-гъстата гора, както и по широкия път въздухът беше нажежен. Не трепваше нито лист; не се чуваше вик на птица; навсякъде тежеше такова мълчание, сякаш феята от „Спящата красавица“ бе минала оттук и докоснала с магическата си пръчка небето, животните и растенията. Само насекомите и мушичките не участваха в този всеобщ покой. Някои от тях пъплеха из тревите, а под светлината на лъчите, които се плъзгаха косо през дърветата, се въртяха с глухо бръмчене цели рояци, като че ли силната жега ги оживяваше още повече.
Едва седнал до дънера на един бук, заспах с глава, подпряна на ръката ми. Събуди ме остра болка във врата. Опипах се с ръка и улових голяма жълта мравка. Същевременно усетих второ ощипване по крака, после трето — по гърдите, после безброй други по всички части на тялото. Съблякох се бързо и като изтърсих дрехите си, от тях падна цял мравуняк. Но с това не се отървах от ухапванията, които тези проклети животинки бяха вече извършили. Вероятно и те като някои комари бяха оставили отрова в раната, защото скоро почувствах непоносим сърбеж. Естествено, колкото повече се чешех, толкова повече болката се възбуждаше. За един час ноктите ми се обагриха с кръв.
Струваше ми се, че ако можех да изляза от гората, бих страдал по-малко. Но пътят се виеше, виеше все сред дървета като в горещина на запалена пещ. Най-после високо от едната страна забелязах пред себе си малка рекичка, която лъкатушеше между няколко дървета. За десет минути стигнах до брега й и тутакси се съблякох, за да се хвърля във водата.
Нейният хлад ми беше толкова приятен, че бих останал там с часове, ако не бях чул някакъв глас, който идеше точно от мястото, където бях оставил дрехите си, и който нещо ме питаше.
— Ах, разбойнико, пак ли те сварвам да се къпеш тук! Е, добре, този път ще дойдеш да си потърсиш дрехите в кметството.
Дрехите ми! Моите дрехи в кметството! Ще рече дрехите ми на една страна, аз на друга. Не можех да повярвам на ушите си…
Смаян, погледнах да видя кой ми говореше така. Беше дребен, дебел и мазен човек, който ми се заканваше с юмрук откъм пътя. На гърдите му, по средата на дрехата му от сива вълна, блестеше като златна жълта плочка.
Малкият човек не си губеше времето.
Заплахата бе последвана от действие.
Той се наведе и сви небрежно нещастните ми дрехи.
— Господине! Господине!
— Разбрахме се — каза той, — в кметството.
Поисках да изляза от водата, да се затичам след него и да го моля. Но страхът от жълтата значка и чувството, че съм гол, ме спряха. Пъдарин! Човек, който носи сабя, който може да ме вкара в затвора! Какво ще казвам тогава, ако започнат да ме разпитват?
Той беше свил вече дрехите, взе ги под мишница и като ми се заканваше все още с ръка, каза:
— Ще се обясниш в кметството!
И се отдалечи.
Съвсем засрамен, излязох на брега и се скрих в някакъв гъсталак от тръстика. Нейните дълги, гъвкави листа се извиваха над мен и така оставах поне скрит за погледите на онези, които биха могли да ме търсят.
Нямаше нужда да разсъждавам дълго време, за да разбера колко неприятно беше положението ми. Как да отида в кметството да си потърся дрехите? А пък и къде беше това кметство? Как да изляза без никаква дреха на пътя и да мина по всички улици?