Случаят беше подходящ за подражаване на Робинзон. Но в живота човек не се оправя така бързо, както в книгите.
Този път помислих, че съм загубен, почувствах се смазан, без воля, без сили, изцяло завладян от тежко отчаяние. Плаках дълго време, неусетно ме обгърна студ и започнах да треперя.
А времето течеше и никакво средство за излизане от това положение не ми идваше наум. Слънцето се наклони към залез. Скоро щеше да настъпи нощта. Не ми предстоеше вече звездна нощ на открито под купа сено, защитен от дрехите си. Какво можех да правя? Съвсем гол върху това малко местенце, покрито с пясък? Постепенно започна да ми се вие свят от водата, която непрекъснато течеше пред очите ми. Струваше ми се, че вече виждах гнусните нощни животни.
На слънцето му оставаше да свети не повече от час, когато по пътя се разнесе силен тропот на коли, които, изглежда, вървяха една след друга. После изведнъж шумът утихна. Колите бяха спрели точно зад мен. От скривалището си аз не можех да виждам пътя, но от подрънкването на веригите и железата разбрах, че разпрягаха коне. Чу се ръмжене, мучене и накрая вик, какъвто още не бях чувал: нещо по-дразнещо от цвилене на кон и по-страшно от рев на магаре. Птиците, които вече бяха накацали по храстите, с писък излетяха. Един голям плъх се хвърли в краката ми и се сгуши на дъното на дупката си, чиито вход бях запречил.
След няколко минути ми се стори, че някой върви по ливадата над мен, и не се бях излъгал.
— Нося една кокошка — каза нечий глас.
— Откъде я взе?
— С един камък на края на камшика си я вдигнах от пътя като риба от вода. А как крякаха другите!
— Трябва да я сварим.
— Ако ни види Кабриол, ще ни я гепи и за нас ще останат само костите.
Този диалог съвсем не беше насърчителен. Но тъкмо за това той ми вдъхна отчаяна смелост, каквато не бих проявил към честните хора.
Прилепих се с две ръце до стръмния бряг и като проврях главата си през хмела, повдигнах се така, че да виждам ливадата.
Двамата събеседници, които по пресипналите им гласове бях взел за мъже, се оказаха деца горе-долу на моята възраст. Това съвсем ме насърчи. Повдигнах се още малко. Бях изпълнен с решителност.
— Ако обичате — казах.
Те се обърнаха и останаха за миг учудени и изплашени, без да виждат откъде идеше този глас, защото само главата ми се показваше от шумака, и те не знаеха да се приближат ли, или да бягат.
— Ах, тази глава! — възкликна единият като ме забеляза.
— Удавен! — каза другият.
— Глупак! Нали чуваш, че говори.
В същия миг един дебел глас откъм пътя извика:
— Хайде, мързеливци, ще наскубете ли трева?
Погледнах натам и видях редица от три дълги коли, боядисани в жълто и червено. Беше пътуващ цирк.
— Кабриол, Кабриол! — извикаха двете деца.
— Какво!
— Един дивак, елате да видите. Истински!
Кабриол се приближи до ливадата.
— Къде е твоят дивак?
— Там, в шумата.
Тримата се приближиха и гледайки ме, прихнаха да се смеят.
— Какъв език говори твоят дивак? — попита този, когото наричаха Кабриол.
— Френски, господине — казах аз, намесвайки се. И им разказах приключението си, което на тях се стори по-забавно, отколкото на мен. Те просто се превиваха от смях.
— Ла Буйи — каза Кабриол, обръщайки се към едно от децата, — иди му потърси панталони и риза.
За по-малко от две минути Ла Буйи се върна. Аз се облякох набързо и скочих на брега.
— Сега — каза Кабриол — да отидем да видим господаря.
Той ме заведе до първата кола, където се качих по дъсчена стълба. Около печката, върху която къркореше рагу, забелязах малък, сух и набръчкан човек, а до него толкова едра и дебела жена, че се изплаших.
Трябваше да започна отново разказа си и те отново се смяха, докато разказвах.
— И така, ти отиваше в Хавър, за да тръгнеш по море? — каза дребният човек.
— Да, господине.
— А как ще ми платиш панталоните и блузата?
Позабавих се с отговора. После, събирайки всичката си смелост, казах:
— Ако искате, бих могъл да работя за вас.
— Какво знаеш да правиш? Можеш ли да се кълчиш?
— Не.
— Можеш ли да гълташ сабя?
— Не.
— Можеш ли да свириш на тромпет, на тромбон, да биеш барабан?
— Не.
— Е, тогава какво са те научили? — каза той. — Образованието ти е било много повърхностно, моето момче.
— Тъжна придобивка. И той като всичките! — каза едрата жена като ме изгледа от краката до главата. — И си мисли да работи в цирк.