Сменяхме се, така че да има дежурни, докато другите спят, и на сутринта пристигнахме в Плаж ле-Тру, откъдето с автобуси трябваше да отидем до лагера. Нашият отговорник е страхотен, почти не изглеждаше уморен. А иначе цяла нощ тича из коридора, понеже вратата в края на вагона заяде цели три пъти; два пъти изкара оттам двама от нашите, които се бяха затворили, а на третия път — чичкото, дето имал приятел в управлението на железниците. Чичкото от благодарност му остави визитната си картичка.
В автобуса всички крещяха и отговорникът ни каза, че вместо да крещим, по-добре да попеем. След това ни накара да пеем едни много щури песни — за една хижа, дето била на върха на планината, и за камъчетата, дето покривали всички пътища Накрая отговорникът заяви, че всъщност предпочитал да си крещим и тъкмо тогава пристигнахме в лагера.
Там малко се разочаровах. Разбира се, лагерът не беше лош; имаше дървета и цветя, но не и палатки. Ще спим в едни дървени къщички — жалко, аз мислех, че ще живеем в палатки, като индианци, щеше да е много по-весело. Изведоха ни по средата на лагера, където стояха двама чичковци. Единият беше без коса, а другият беше с очила, обаче и двамата бяха по къси гащи. Чичкото без косата ни каза:
— Деца, щастлив съм да ви приветствувам в Синия лагер, защото съм уверен, че вие ще прекарате тук прекрасно в атмосфера на крепко и искрено другарство, а ние ще положим основите на вашето бъдещо поведение на съзнателни хора, приучвайки ви към дисциплина на доброволни начала. Аз съм ръководителят на лагера, името ми е господин Рато, а това е нашият домакин, господин Жьону, който понякога ще се обръща към вас, за да му помогнете в работата. Надявам се да се вслушвате в препоръките на вашите групови отговорници, които ш е ви бъдат като по-големи братя и ще ви отведат сега в отредените ви бунгала. След десет минути ще има сбор и ще отидете на плажа, за да направите първата си баня.
След това някой извика:
— За Синия лагер — хип-хип — И сума ти народ ревна в отговор:
— Ура!
И така три пъти. Адски весело.
Нашият отговорник ни събра всичките дванайсет души от групата „Тигрово око“, нашата група, и ни заведе в бунгалото. Каза ни да си изберем легла, да се настаним, да си обуем банските, а той щял да дойде да ни вземе след осем минути.
— Тъй — рече един дългуч, — аз ще бъда на леглото до вратата.
— Че откъде-накъде, моля? — обади се друг един.
— Аз си го видях пръв и освен това съм най-силен — отвърна дългучът.
— Няма пък! Няма пък! — пропя един друг. — Леглото до вратата си е за мен! Аз съм си го заел!
— И аз съм си го заел! — извикаха други двама.
— Излезте оттам, ще се оплача — извика дългучът.
Бяхме осем души на леглото и тъкмо бяхме започнали да си разменяме шамари, когато влезе нашият отговорник по плувки, целият в мускули.
— Е? — попита той. — Какво значи това? Още ли не сте си обули банските? Вдигате повече шум от всички останали бунгала, взети заедно. Хайде, бързо!
— Те заради леглото ми … — започна да обяснява дългучът.
— После ще се погрижим за леглата — рече отговорникът. — Сега си обувайте плувките. Всички нас чакат!
— Аз пък не ща да се събличам пред хора! Искам в къщи, при татко и при мама! — каза един тип и ревна да плаче.
— Стига де, стига — каза отговорникът. — Полен, спомни си каква ни е паролата: „Смелост!“ Освен това ти си вече мъж, не си малко дете.
— Дете съм пък! Дете съм! Дете съм! — каза Полен, търкулна се на земята и продължи да плаче.
— Шефе — рекох аз, — аз не мога да си обуя бански, понеже татко и мама забравиха да ми дадат куфара на гарата.
Отговорникът си разтърка бузите с ръце и каза, че сигурно някое другарче ще ми услужи с плувки.
— Няма такива работи — обади се един тип. На мен мама ми е казала да не си раздавам вещите.
— Ти си скръндза, не ти ща банските! — рекох му аз.
И — бам! — лепнах му един шамар.
— Ами на мен кой ще ми развърже обувките? — попита един друг.
— Шефе! Шефе! — развика се друг. — Всичкият ми конфитюр се е изсипал в куфара. Какво да правя?
И изведнъж видяхме, че нашият отговорник е изчезнал от бунгалото.
Като излязохме, всички бяхме по бански; едни много щур тип на име Бертен ми услужи; бяхме последни за сбора. Много беше весело, понеже всички бяха по бански.
Само нашият отговорник не беше по бански. Беше с костюм, със сако, вратовръзка и с куфар. Господин Рато му говореше нещо, казваше:
— Обмислете решението си, млади момко; убеден съм, че ще се справите с тях. Смелост!
Животът в лагера поема по своето русло — този живот ще превърне Никола и неговите приятели в съзнателни хора. Дори груповият им отговорник. Жерар Летуф се е променил от деня на пристигането; понякога умора помрачава светлите му очи, но той вече е привикнал да запазва самообладание и не допуска паниката да го завладее …