— Какво има? — попита мама, като излезе от кухнята, бършейки ръце в престилката си.
Татко повтори въпроса си, а мама заяви, че би написала „Скъпи господин Мушбум“, обаче татко каза, че му се виждало много фамилиарно и се питал дали „Само скъпи господине“ няма да бъде по-добре. Мама отвърна, че не било така, че „Само скъпи господине“ звучало много сухо и не бивало да се забравя, че писмото е от дете. Татко заяви, че тъкмо „Скъпи господин Мушбум“ не вървяло да бъде казано от дете, че някак действувало много безцеремонно.
— Ами, щом си решил, какво ме безпокоиш? — попита мама. — Аз трябва да приготвя вечерята.
— О! — рече татко. — Прощавай, задето прекъснах заниманията ти. Какво пък, касае се само за моя началник и за служебното ми положение!
— Значи, служебното ти положение зависи от писмото на Никола? — попита мама. — Във всеки случай не се вдига толкова шум, когато мама изпраща някой подарък!
Е, тогава стана страшно! Татко се развика, мама се развика и накрая се скри в кухнята, като тресна вратата.
— Тъй — рече татко, — вземи сега молива и пиши. Седнах при бюрото и татко започна да ми диктува:
— „Скъпи господине“, запетайка, нов ред … „Със задоволство“ … Не, това го изтрий … Чакай … „С радост“ … Да, точно така … „С радост приех голямата изненада“ … Не … Пиши: „огромната изненада“ … Не, чакай, по-добре да не прекаляваме … Остави „голямата изненада“ … „Голямата изненада“, запетайка, „която изпитах“, запетайка, „получавайки вашия прекрасен подарък“ … Не… Тука вече пиши „вашия вълшебен подарък“ … „Вашия вълшебен подарък“, запетайка, „който ми достави такава радост“ … Ей, не … Вече бяхме писали „радост“ … Изтрий „радост“ … и пиши „С уважение“ … Не, по-скоро: „Поздравявам ви с уважение“ … Чакай …
Татко отиде до кухнята, оттам се чуха викове и той се върна целият червен.
— Така — каза той, — ще пишеш: „Поздравявам ви с уважение“ и после ще се подпишеш. Това е.
После татко взе листа да го прегледа, ококори се здравата, прегледа го отново, въздъхна дълбоко и взе друг лист, за да напише нова чернова.
— Доколкото си спомням, ти имаше хартия за писма? — попита татко. — С едни изрисувани птички, нали леля Дороте ти я подари за рождения ден?
— Със зайчета — отвърнах аз.
— Да де — каза татко. — Иди я донеси.
— Не знам къде е — рекох аз.
Тогава татко се качи с мен в стаята ми, започнахме да търсим, всичко изпопада от шкафа, мама пристигна тичешком и ни попита какво правим.
— Представи си, търсим хартията за писма на Никола — извика татко, — само че нищо в тази къща не си е на мястото! Направо невероятно!
Мама каза, че хартията за писма била в чекмеджето на малката масичка в хола, че вече започвало да й омръзва и че вечерята е готова.
Преписах писмото на татко, но се наложи да го препиша няколко пъти заради грешките и заради мастиленото петно. Мама дойде да ни съобщи, че, здраве да е, вечерята прегоряла, наложи се три пъти да сменям плика и татко каза, че можем вече да вечеряме. Аз поисках марка от татко, татко каза: „Ей, вярно!“ и ми даде марка, и изядох две порции десерт. Само че мама не ни говори по време на вечерята.
В същност чак на другата вечер много се притесних за татко, понеже звънна телефонът, татко отиде да се обади и каза:
— Ало? … Да … Ах, господин Мушбум! … Добър вечер, господин Мушбум … Да … Как?
Изведнъж татко като че ужасно се изненада и каза.
— Писмо ли? … Ах, значи, затова моят палавник Никола ми поиска марка миналата вечер!
ПОСЕЩЕНИЕТО НА БАБА
Много съм доволен, понеже баба идва да ни гостува за няколко дена. Баба е майка на моята майка, много я обичам и тя все ми прави разни щури подаръци.
Този следобед татко трябваше да излезе по-рано от работа, за да посрещне баба на гарата, обаче баба пристигна сама с такси.
— Мамо! — извика мама. — Ама ние мислехме, че ще пристигнеш по-късно!
— Да — каза баба, — само че се качих на влака от петнайсет и четиридесет и седем, а не на онзи от шестнайсет и тринайсет, затова стана така. Сметнах, че не си струва да харча пари за телефон и да ви съобщавам … Ах, че си пораснал, зайченцето ми! Вече си цял мъж! Я ела пак да ме цункаш. Знаеш ли, имам разни изненади за тебе в големия куфар, дето го оставих в хранилището! … Впрочем къде е мъжът ти?
— Ами той горкият — отвърна мама — тъкмо тръгна към гарата да те посрещне!
Баба много се смя, като чу това, и още се смееше, когато татко се върна.
— Ей, бабо! — извиках аз. — Ей, бабо! Ами подаръците?
— Никола! Ще млъкнеш ли! Как не те е срам! — рече мама.
— Право е ангелчето ми — каза баба. — Само че нали никой не ме посрещна на гарата, та аз предпочетох да оставя куфара си в хранилището; много е тежък. Помислих си, зетко, дали няма да можете да го приберете…