— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…
Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:
— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.
Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.
След кратко мълчание малкият принц продължи:
— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?
Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.
— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.
Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди. Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.
Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.
— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!
Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:
— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…
— Отде знаеш?
Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.
Той не отговори на въпроса ми, но добави;
— И аз също тъй днес се връщам в къщи. — Сетне каза тъжно:
— То е много по-далеч… много по-мъчно…
Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено.
Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…
Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.
— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…
И се усмихна тъжно.
Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.
— Мило мое, тебе те беше страх…
Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:
— Довечера много повече ще ме е страх…
Отново се усетих смразен от усещането на нещо непоправимо. И разбрах, че не можех да понеса мисълта — да не чуя никога вече тоя смях. За мене той беше като извор в пустинята.
— Мило мое, искам да те чувам да се смееш още… Но той ми каза:
— Тая нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, дето паднах миналата година…
— Мило мое, нали всичко това — змията, срещата и звездата — е само лош сън…
Но той не отговори на въпроса ми. Той ми каза:
— Същественото не се вижда с очи…
— Разбира се…
— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.
— Разбира се…
— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.
— Разбира се…
— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…
Той пак се засмя.
— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!
— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…
— Какво искаш да кажеш?
— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…
— Какво искаш да кажеш?
— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И той пак се засмя.
— И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно… И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер…